Е, някои от тези недостатъци щяха да се оправят в Париж. Оръжията например щях да получа от израелците — не се съмнявах, че Ави би ми помогнал, ако го помоля. Но за останалите неща щеше да се наложи да импровизирам на място, което е учтивият начин да кажа, че щях да прося, заемам или крада всичко необходимо. Да, приятели, и преди съм бил в такава ситуация. И трябва да ви кажа, че да живееш от даровете на земята не е чак толкова лошо или трудно.
И независимо от всичко това последните двадесет и осем часа бяха минали хаотично. Уреждах необходимите неща за това малко начинание, търсех тактически разузнавателни данни, снабдих се с оперативни пари, документи и други материали и всичко това без (нека заедно повторим тази мантра, а) да привличам никакво внимание върху себе си или мисията си.
Пристигнах в „Шарл де Гол — Две“ пет минути по-рано, грабнах багажа си от tapis roulant — така във френските летища наричат конвейерната лента за багажа — и взех автобуса за „Порт Майо“. Прахосах тридесет и пет минути (плюс още четвърт час) на périphérique — вдигнатото на колони околовръстно шосе на Париж, където льо задръстванията са нормален начин на живот.
Когато автобусът най-после спря в терминала „Порт Майо“ на „Ер Франс“, се разгънах от тесните, претъпкани седалки, метнах сака на рамо, вдигнах куфара и тръгнах надолу по тройното стълбище към претовареното метро. Купих си carnet — книжка — с десет билета за метрото, пробих си път с рамо към първия влак на изток, минах под „Шанз Елизе“ до „Франклин Д. Рузвелт“, след това се прехвърлих на линията Мари де Монтрьой и се возих три спирки до „Свети Августин“.
Излязох по стълбите на претъпкан тротоар. Приближих се до бордюра, пуснах куфара и се ориентирах. От доста години не бях идвал в Париж и макар и да си спомнях маршрута на метрото, не бях напълно сигурен накъде трябва да вървя, след като се оказах на оживената улица.
Не се наложи да си спомням дълго време: стоях на булевард „Осман“ — стара улица в посока изток-запад — пред едни от най-хубавите и най-скъпи имоти в Париж. Обърнах се на сто и осемдесет градуса — и там, право пред мен, видях площад „Свети Августин“ — огромен, с неправилна форма, от който шест-седем улици тръгваха във всички посоки като неравни спици на каруцарско колело, рисувано от кубист.
Охраната беше сериозна: десетки сини униформи и черни ботуши на националната полиция, някои с автоматично оръжие, патрулираха по площад „Свети Августин“ на двойки. От коланите им висяха гумени палки, които знаех, че са пълни с оловни сачми. Най-близката до мен двойка ме изгледа, докато стоях. Забавиха ход, леко се отдалечиха един от друг, за да си осигурят полета за стрелба, и ме наблюдаваха, докато си вдигна багажа и тръгна.
Отидох до ъгъла и надникнах наляво. Там, на отсрещната страна на улицата, се намираше огромната входна галерия с колони на Cerele National des Armèes, което в груб превод означава Клуб на френската национална армия. Зад него една постройка от сив камък с ресторант на приземния етаж, приютяваше зад анонимната си пищна фасада в стил деветнадесети век оперативния център на СВРК. Целият район беше заобиколен с високи до кръста стоманени барикади, като до всяка от еднометровите стоманени конструкции стояха бетонни парчета по един кубически метър. Виждаше се, че французите са разтревожени.
Точно пред мен на тесния ъгъл на улицата се намираше претъпкан бар-кафене. Носеше същото име — Кафе „Августин“, — както тъмния, старомоден, покрит с калаена ламарина cafeton, в който ходех толкова дълги години. Но гравираните прозорци, бродираните завеси, месинговите дръжки, тъмните дъбови врати и ламариненият покрив ги нямаше. Заменени бяха от избелени дървени греди, бръшлян в саксии и стъклопакети. Шибаното заведение изглеждаше като някакъв проклет калифорнийски бар с пластмасови папрати и долнокачествено вино.
Надникнах вътре. Е, слава богу, някои неща не се променят. Зад тежкия дървен бар един измъчен човечец с мустак като на Чарли Чаплин, издокаран в бяла риза, с престилка, завързана под мишниците, с черни панталони, издигащи се високо над спретнатото му шкембенце, правеше пенливо еспресо в малки чашки и cafe au lait53 в огромни халби за навалицата чакащи ожаднели парижани. Това беше мосю Анри Леклерк, претовареният с работа patron, или шеф. А там, накрая на покрития с поцинкована ламарина плот, стоеше голямата червендалеста жена, за която беше женен — мадам Колет.
Точно както Стария Гъси и Мама Гъси, сприхавата двойка, при която работех като тийнейджър още с жълто около топките, живееха над своя бар в Ню Брунзуик, Ню Джойзи