Гледах мадам Колет, която работеше и от време на време избърсваше по някоя капка пот от челото си с ръка. В силната си дясна ръка държеше огромен нож, с който дялкаше, без да спира. С небрежна опитност, която се получава след постоянна практика, тя режеше ронливи прясно опечени ficelles, baguettes и petits-pains55, мажеше всяка половинка с масло, изстъргано от голяма като тухла буца, след това добавяше резенчета сирене, шунка, салам или щедри порции конфитюр от малини или мед, плясваше двете половинки една върху друга, срязваше сандвича на две равни половини и го хлъзваше върху чиния — и всичко това с чувствено, плавно движение.
Приятели, всичко останало трябваше да почака. Вернер Лантос трябваше да почака. Както и руската мафия. Както и Ави Бен Гал. Ставаше дума за любов. Сега, навярно знаете, че си падам по жените на шейсет и нещо, които имат ресторанти. Предполагам, че всичко започна от времето, като бях хлапе и работех за семейство Гъси. Оттогава, където и да ида, ги издирвам — заведения като „Каза Италия“ на Мама Маскалцоне в Хънтингтън Бийч, Калифорния, и ресторанта на Джермейн във Вашингтон ми идват наум в момента. И тук, точно пред счупения ми словашки нос, се намираше още едно от любимите ми пристанища далеч от дома — кафене „Августин“.
Е, какво като бяха сменили декора — семейство Леклерк още си бяха тук и maman продължаваше да изглежда страхотно. Бутнах стъклената врата с рамо, влязох, пуснах багажа си до бара и според мен успешно изимитирах Спайк Лий56:
— Ало, маман!
Никаква реакция. Може би един по̀ парижки подход ще свърши работа.
— Alors, Madame Collette, salut — какво става?
Тя ме погледна, но без да ме вижда, пусна професионалната усмивка на всички ресторантьори и каза:
— Bon jour, monsieur.
След това погледна отново, видя с кого говори и отвори широко очи:
— Alors, c’est nos petit phoque Dickee — това е нашият малък тюлен Дики.
Пусна големия нож на дъската за хляб, тромаво заобиколи гишето, стисна ме за горните бузи и ми лепна четири големи, мокри целувки — лява, дясна, лява, дясна.
— Petit Richard — bienvenue à Paris — добре дошъл.
Вдигнах я от земята и я притиснах силно.
— Merci, maman — страхотно се радвам, че пак съм тука.
Тя помаха с ръка към съпруга си на бара.
— Анри, Анри, regarde qui est là — виж кой е тук.
Очите на мосю Анри, наподобяващи тези на хрътка, се завъртяха бавно към мен. Познавам го почти от двадесет години и никога не съм го видял да прави нещо бързо. Така че… той… се… обърна… и протегна ръка… и взе… една голяма чаша, за да направи обичайната ми парижка напитка за закуска — двойно еспресо, подсилено с доза calvados Valée d’Auge — бледото, богато, отлежало нормандско бренди.
Кафето на Анри беше идеалното средство за събуждане. Маман разгледа лицето ми, изморено от смяната на часовото време. След това сряза две ficelles, намаза почти половин кило от маслото, което обичаше толкова много, и изсипа огромно количество малинов конфитюр върху хляба.
— Изглеждаш изтощен, minou — каза, докато завираше чинията под носа ми и ми казваше, че съм миличък. — Това ще те подкрепи.
Когато сте в Париж, не мислете за холестерина. Погълнах двете ficelles с всичкото масло и конфитюр, спуснах три двойни кафета avec calvados57 и събрах още четири майчини целувки по бузите, докато тя ме разпитваше за своя prodige rouge. Намръщи се по майчински и размаха големия си пръст под носа ми, като разбра, че момченцето Уондър не беше с мен на това пътуване.
След това, подкрепен и обичан, тръгнах през улицата, мушнах се между барикадите и се вмъкнах през тежките стъклени врати на Cercle. Влизането в клуба беше проста работа — трябваше само да напиша името си — полковник Херман Снърд, Армия на САЩ, пенсиониран — и да добавя домашния си адрес и номера на паспорта на формуляр с размерите на пощенска картичка, след това да прокарам кредитната си карта през машината. Но знаех, че след няколко часа френското разузнаване — по-точно един клон на Министерството на вътрешните работи, известен като DST (Direction de la Surveilance du Territoire/Отдел за териториално наблюдение)