Може би. Но според мен отговорът е по-прост: старомодна галска параноя за les États-Unis, както наричат Съединените щати.
Вероятно всичко това сте го чували вече — французите твърдят — гръмогласно, — че тяхната култура е най-изтънчена, храната и виното им — най-добри, най-богат език, най-пълни с въображение изкуство и литература; разбира се, повечето французи биха потвърдили, в писмен вид, че всичко най-хубаво е френско.
Но позволете да ви кажа една тайна: дълбоко в жабарските си души французите знаят, че са по-нискостоящи от Съединените щати. Независимо от Реноар, Моне или Тулуз Лотрек; Расин, Молиер, Волтер или Албер Камю; трюфелите или „Шато тротано“, те си остават една третокласна сила. И независимо от „Фокс нетуърк“61, „Макдоналдс“ и второкласно вино в кутии, ние сме суперсила. Още доказателства? Окей — ние не сме станали нация от франкофони. Кога за последен път сте пили бира „Кроненбург“ с foie gras62 в „Подковата“ (или както се казва местната ви кръчма)? А през изминалите две десетилетия французите напълно се американизираха — от льо Биг Мак до льо дънките „Ливайс“, диетичната кола и biere63 „Будвайзер“ — възприеха нашата култура и начин на живот, жертвайки своите.
Така че според мен това е просто един голям шибан праз. Но за 1es Françaises това си е дълбоко… оскърбително. В крайна сметка ли? Французите страдат от дълбоко вкоренен комплекс за малоценност, който често ги прави параноични и неприятелски настроени към американците. Били ли сте в ресторант в Париж, в който отказват абсолютно да говорят английски език? Или в банка на „Шанз Елизе“, докато касиерът със скръстени ръце се преструва, че пътническите чекове на „Американ експрес“ не са валидни в неговата страна? Подобно поведение е симптоматично за френския комплекс за малоценност.
Освен това въпреки галската им гордост и хубавите военни униформи французите знаят много добре тъжната си история като воини през двадесети век. Били са се зле през войната между 1914 и 1918 г. По време на Втората световна война са си сътрудничели с германците. Тяхното правителство — режимът от Виши, оглавен от маршал Петен — е било страхливо и се е гушкало с нацистите. През петдесетте загубиха колониите си след поредица унизителни войни и партизански действия.
Резултат? Поради чувството си за малоценност французите са решили да докажат своето величие и своята французност на световната сцена често пъти с катастрофални последствия.
• Те го „доказаха“, използвайки своите специални сили да потопят кораба „Рейнбоу Уориър“ на Грийнпийс в пристанището в Оклънд, Нова Зеландия (и освен това ги заловиха на място, което ги остави много лошо засрамени).
• Опитват да го „докажат“ с непрекъснати изпитания на ядрени оръжия — тактика, която удари по тях и ги направи предмет на упрек от целия свят.
• И се опитаха да го „докажат“, като заловиха преди години квартет служители на ЦРУ, работещи под неофициално прикритие — занимаващи се с промишлен шпионаж, за да докажат на les États-Unis, че льо жабарите още си ги бива. (Всъщност този инцидент доказа само, че ЦРУ е също толкова зле в някои области, колкото французите, една от които е промишления шпионаж… Особено когато агент от женски пол се влюбва в целта си и си признава кой е и какво прави. Човек почва да се замисля за прехвалената програма за обучение на оперативните офицери от ЦРУ, нали?)
Néanmoins, което е независимо на тукашния език, от всичко казано горе, американците, особено военните, пътуващите служебно и чужденците, са обект на следене във Франция. Всички френски агенции за сигурност и разузнаването, страдащи от параноя за всякакви привидни или въображаеми нарушения на la sécurité de la Rèpublique64, ги следят.
А параноята, приятели, е заразна. Даже и да ми бяха казали, че не ме бройкат, не го вярвам. Трябваше да се убедя. Така че след като станцията се опразни, изприпках по стълбите, претичах по улицата и с бърза маршова стъпка завих зад ъгъла. Зад мен беше чисто.
Скочих в метрото на спирка „Йена“, пътувах две спирки до „Рю дьо ла Помп“, слязох, минах през район със стара парижка архитектура, в която сега се помещаваха няколко посолства, накрая се спрях на „Рю дьо ла Франквил“, пред американската мисия в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която, както вече казах, е известна повече като ОИСР.