— Може би ще ги пробвам някой ден. — Мисълта ми препускаше. От всички хора, които не исках да срещам сега, Вернер Лантос беше първият. Но ето, стоеше тук, аз също, и нищо не можеше да се направи, освен да използвам ситуацията в своя полза.
Вижте, един от уроците, които научих до грубите ципести крака на моя тюленски кръстник Рой Боъм, беше, че за воина със специални методи несполуката е неприемливо състояние.
— Когато се опитат да те скапят, като изсипят върху теб половин дузина мишени едновременно — ръмжеше той, — единственият ти въпрос трябва да е „коя да прострелям най-напред?“
Лантос се приближи до мен и разтърси ръката ми нагоре-надолу. Имаше твърд захват, но мека, почти мазна длан, сякаш преди малко я е натъркал с крем за овлажняване. Висок беше колкото мен, а от начина, по който му стоеше костюмът, се виждаше, че се поддържа в добра физическа форма. Изглеждаше от онези хора, които всеки ден играят тенис или скуош. Вълнистата му бяла коса беше зализана отстрани на главата му. Белите вежди изпъкваха върху добре загорялата кожа на издълженото му набръчкано лице. Погледна ме с леко скептично трепване на жестоките си сиви очи.
— Значи храната ви води в Париж тези дни — започна риторично той.
Играеше си с мен. Или, най-малкото, се опитваше.
Но не ми се играеше тази игра. Затова не я подхванах.
— Всъщност тук съм за лова — отговорих.
Вернер Лантос стоеше с лице към мен, а квартетът от бодигардове се разпръсна и ни затвори в защитен параметър.
— Ловът? Ловът? — повтори на себе си той любопитно, като галеше брадичката си с антената на клетъчния телефон. — Сезонът не е ли закрит?
— Не и за моя дивеч.
Схвана думите ми.
— О, ловът — каза накрая. Изражението му остана непроменено. — Е, надявам се тук да ви е по-лесно, отколкото в Москва. Казаха ми, че сте оставили известна бъркотия след себе си.
Млъкна, сякаш изчакваше да реагирам. Е, като не реагирах, продължи:
— Знаете ли, щеше ми се да бяхте дошли първо при мен…
Виж, това беше интересно.
— При вас?
— Можех да изгладя пътя ви. В Москва не е трудно да се получат резултати — ако знаеш как да водиш бизнеса.
— Тук става дума за разследване на убийство от мафията, мосю Лантос, а не за купуване на камион матрьошки.
Той пъхна ръка под моята така, както старомодните европейски джентълмени на определена възраст обичат, хвана лакътя ми и ме поведе нагоре по тротоара.
— Полковник — нарече ме той на малко име, — в Москва разликата между двете не винаги е голяма.
Няма нищо по-добро от това да си съвсем открит, когато няма какво да губиш. Затова спрях, обърнах се и посочих дървените двойни врати на сградата с „Лантос и Ко“.
— Защо не се качим във вашия офис и да обсъдим приликите?
Спря достатъчно дълго, за да ми отправи един истински страшен поглед.
— О, не мисля, че трябва.
След това стисна лакътя ми още и отново тръгна, като опитваше да ме бута нагоре по улицата. Позволих му да го прави, при което устата му се изви в усмивка като на влечуго, от която се виждаха идеалните му бели зъби, вероятно изкуствени.
— Вижте, полковник, предпочитам да обсъждам делови въпроси на открито. Много по-малко вероятно е да те… чуят.
Bien sûr — добре. И още по-малко вероятно е този космат тюлен да огледа охранителната система в офиса, както и други факти от жизненоважно значение.
Никакви делови въпроси не обсъждахме на първите две преки. Всъщност говорихме много малко. Той обясняваше разни неща за района, за качеството на вината „Божоле“ във винения бар и — сега говоря сериозно — се опитваше да ме пребърка. Е, то не беше голямо пребъркване, по-скоро потупване и опипване. Насочи ме между две паркирани коли към една пешеходна пътека, като през това време постави дланта си на кръста ми, сякаш да ме предпази да не се препъна, след което я раздвижи нагоре-надолу, наляво-надясно, за да провери дали не носех пистолет — или може би кабел от микрофон. Извих се и се освободих от захвата му, бутнах ръката му с лакът и го погледнах така, че да го предупредя да не опитва отново.
Пресякохме две широки улици, след това свихме по „Рю Босано“, като през цялото време около нас се движеше квартетът бодигардове на Лантос, а отзад ни следваше бляскавият ситроен-комби с повече антени, отколкото имаше по колата на директора на ЦРУ.