Знаех още, че… стоп. Спри за шибан миг. Откъде знаех, че кимчиядците се опитваха да изнесат сандъка от Япония?
Отговор: бях си въобразил, че е така.
Кое е първото правило на войната със специални методи? Помните ли, че ви казах, че отново ще срещнем този материал? Добре. Първото правило на войната със специални методи е: „Никога не си въобразявай.“
Защо пък да не са опитвали да вкарат контрабандно детонаторите в Япония? Или може да разменяха сандъците, защото Грант се опитвал да прецака Пинки и е искал да продаде детонаторите на севернокорейците, след като ги „загубят“. Но аз цъфнах точно в момента на размяната. Започнах да ограждам с кръгчета имена, места и събития. Връзките бяха достатъчно реални. Всичко беше възможно. Абсолютно всичко.
Сега повече от всичко исках да видя записите в оръжейния склад.
Измъкнахме касетите без проблеми. Нямахме пречки при влизането и излизането от базата. Останах на борда на „Злобния жабок“, докато Гадния, Чери и Малката бира отидоха да наблюдават, а Уинкин и Блинкин ги прикриваха. Върнаха се след два часа с безценните видеокасети в ръце.
Издърпах момчетата на борда. Докато ги нямаше, се бях развъртял из каютата и им поднесох големи порции мариновано месо с червено зеле и варени картофи. Докато всички се хранеха, аз и Майк отидохме в голямата главна каюта и пуснахме касетите на видеокасетофона му. Поставихме и адаптор.
През повечето време гледахме лентите на бърз ход, защото нищо не се случваше.
Но на около тридесет и четвъртия час от втората касета забелязахме нещо.
— Гледай.
Наблюдавахме как осем души си проправят път в склада. Влязоха, както бяхме влезли и ние, което означаваше, че имаха ключ. Петима от тях бяха дребни — изглеждаха ми като ориенталци. Цяла минута мина, докато разбера кои са те — отборът на „Мацуко“ от играта на Грант Грифит. Останалите бяха американци. Водеше ги Джордан Рокера — веднага го познах по патравата походка. Човекът, който наглеждаше японците и държеше автомат ХК със заглушител, беше Бранигън Бренекето.
Последният от групата бе едър кучи син с остри черти, който държеше автомата в свивката на ръката си и носеше косата си на две плитки. Познах го, но не казах нищо. Исках да видя колко добра памет имаше Майк.
— Господи! — Ченето му увисна на тридесетина сантиметра по-надолу. — Познавам го този, едрия. Това е… Мани Танто, оня шибан японски индианец от Три Тон, дето одра виетнамеца жив.
Майк заслужаваше шестица. Някои неща трудно се забравят.
Бренекето носеше малка раница на рамо. Мани Танто беше заметнал чувал. Джордан Рокера държеше брезентова торба за инструменти. Извади от нея нож и с помощта на Мани Танто започна да отваря един от сандъците, като внимаваше да не повреди печатите. Когато го отвори, японците го наобиколиха като лекари по време на аутопсия. Внимателно започнаха да сочат вътрешностите на ракетата, а после поведоха оживен разговор с Бренекето.
От жестовете на Бренекето се разбираше, че трябва да вземат само някои части. Японците клатеха глави — сочеха сандъците. Искаха цяло парче.
Когато спряха да говорят, Мани затвори сандъка и групата се изниза навън. Главният японец продължаваше да жестикулира към Бренекето. Прегледах останалата част от записа, но нямаше нищо.
— Гаден? — извиках към столовата.
Появи се с чиния, претъпкана със спагети.
— Кажи, капитане.
— Нищо ли не бяха взели?
— Така изглежда. Всички монитори си бяха по местата.
— Добре. Благодаря ти.
— Нямаш проблеми, шефе.
Той си мислеше така.
В този момент Пинки сигурно се побъркваше. Нямаше вест от мен, откакто напуснах подводницата. Е, време беше да го поизмъчвам малко. Затова към полунощ се обадих на дежурния в Националния команден център и му оставих едно съобщение. Докладвах, че се намираме в КОНУС — за вас, смотани цивилни, това означава континенталната част на Щатите105, — и се снабдяваме с оборудване и запаси от Лос Анджелис, както и че ще се освобождаваме от въоръжението, което бяхме прибрали на връщане от Далечния изток. Казах на дежурния офицер да предаде, че скоро ще се върнем у дома, че ще кацнем с цивилен самолет на летище „Дълес“ и веднага след кацането ще се явим при заместник-командващия за операциите, плановете и политиката.
В зависимост от разписанието на дежурния капитан, от подразбиращата се спешност на съобщението ми или от настроението на капитана докладът ми щеше или незабавно да се озове в щаба при Пинки, или да бъде занесен на ръка на адютанта му на другия ден сутринта по някое време. Обмислях всяка дума, за да не предизвикам никаква тревога — така посланието ми щеше да преброди бюрократичния лабиринт на входящата и изходящата кореспонденция. Като се започне от административния секретар, оттам през щабния адютант, после до някой от адютантите на Пинки и накрая щеше да се озове на дъното на някой куп хартия в кабинета на Пинки. Веднъж системата да заработи и в моя полза.