След час и половина обиколки с колата и разходки из близките пазарни центрове любопитството ми надделя. С Майк паркирахме колата в големия гараж встрани от булевард „Санта Моника“, качихме се на асансьора за фоайето и се разходихме, за да видим дали някой ще ни обърне специално внимание. Изглежда, не правехме никакво впечатление. Затова след десетина минути се изкачихме до тридесет и седмия етаж и излязохме от асансьора.
Половината от етажа, където се намираше „Джоунс-Хамилтън“, заемаше един огромен офис на брокерска фирма. Кабинетите на охраната се намираха отляво на асансьора, с масивни врати от орехово дърво, а до всяка врата имаше ключалки за магнитни карти. Вместо с цифров код те се отваряха с помощта на карта, подобна на кредитните, която се пъхаше в един процеп. Магнитната лента подаваше сигнал на електронната ключалка да се отвори. Дотук с Гадния и неговия радиоскенер.
Майк натисна бутона за слизане точно когато вратата се отвори и от офисите на „Джоунс-Хамилтън“ с маршова стъпка излязоха „два костюма“. По стойката им — сякаш са им заврели дръжки за метли в задниците — можеше да се съди, че са бивши полковници от армията. Носеха пръстени от Уест Пойнт, евтини кафяви костюми и обувки „Хъш Пъпис“. Бяха с черни дипломатически куфарчета „Самсонайт“, обсипани с лепенки от различни оръжейни изложения, както и етикети с емблемата на „Джоунс-Хамилтън“.
Чакахме мълчаливо. Изгледаха ме. Брадата ми вече бе станала тъкмо както я харесвах, а косата ми стигаше до раменете. Бях я вързал на къса опашка. Носех черен панталон шалвар, с обувки на бос крак, трикотажна риза и кафявото си кожено яке без ръкави. „Костюмите“ никак не харесаха това — личеше си по лицата им. Сбърчиха носове, сякаш не съм къпан. Ние с Майк се усмихнахме и им кимнахме. Те кимнаха сериозно в отговор и когато вратите на асансьора се отвориха, ни подканиха с жест да влезем преди тях.
Слязохме надолу, без да промълвим и дума, въпреки че си нахапах езика почти до разкървяване. Но нямаше нужда от фойерверки. Залогът беше твърде голям. Асансьорът спира пет пъти. Когато стигнахме на втория етаж на фоайето, се беше напълнил с хора. Всички стояха мълчаливо, загледани в цифровия указател на етажите и слушаха песента „Към полунощ“.
Изведнъж Майк посочи вратата и тръгна напред. Проправихме си път с лакти през тълпата, бутахме се и мърморехме „Извинете, извинете“, докато излязохме.
Вратите се затвориха зад нас. Обърнах се към Майк.
— Защо искаше да слезем? Можехме да отидем направо в гаража.
Майк не каза нищо. Поведе ме през редицата магазини и бутици, зяпаше по витрините и разговаряше с продавачите. Взехме ескалатора за слизане. Изчака ме, докато се огледам, за да видя къде са телевизионните камери на охраната, погледнах зад бюрото, зад което полицаите под наем извършваха наблюдението, и хвърлих поглед към контролното табло за асансьорите. Майк ми кимна с глава да го последвам. Слязохме до третия етаж на паркинга, където беше спрял поршето, и се качихме в него.
— Какво беше всичко това?
Майк не отговори. Само постави показалеца пред устните си и ми намигна.
После, когато вече се движехме по булевард „Санта Моника“, той подхвърли нещо в скута ми.
Погледнах. Беше портфейл.
Майк пусна касетофона и 120-ватовите високоговорители изпълниха вътрешността на колата с осемдесетдецибеловия ритъм на бибоп от 50-те години — атонално пиано, контрапунктов тромпет и игрив саксофон на фона на експлозивни барабани. Започна да си барабани с пръсти по кожения волан в ритъм с музиката и ми се ухили.
— Може би това, което е вътре, ще ти потрябва.
Извадих една магнитна карта с гравиран надпис „Джоунс-Хамилтън“.
Лицето ми се озари от щастлива усмивка.
— Бог да те благослови, нечестиво дете мое.
— Музиката ме накара да го направя.
— А? — Бях объркан.
— В асансьора. Престъпния монах106 ми повлия.
ГЛава седемнадесета
До сутринта на следващия ден бяхме събрали достатъчно информация, за да започнем подготвянето на плана. Реших да проникна едновременно в „Сентюриънс Интернешънъл“ и „Джоунс-Хамилтън“. Имаше риск. Трябваше да разделя групата си и не можех да осигуря значителна подкрепа, ако се изключи Малката бира от снайперската му позиция. Разбирах, че трябва да се доберем до архивите на Бренекето, както и на Грифит. В края на краищата Бренекето, Мани Танто и Джордан Рокера бяха завели японците от „Мацуко“ в Сийл Бийч и исках да разбера какви са плановете им за измъкване на ядрените ракети от страната. Така че новите ми момчета щяха да получат онова, което желаеха. Те щяха да са пушечното месо, и да идат в „Сентюриънс Интернешънъл“, предвождани от Чери и Пик, докато аз, Гадния и Пачия крак щяхме да влезем в „Джоунс-Хамилтън“.