Така нещата ставаха доста нестабилни, ако мистър Мърфи реши да се включи, но трябваше да се справим. Майк беше навит да дойде с нас, но му отказах. Не исках да обяснявам на Нанси защо нейният възлюбен ще трябва да прекара двадесет години в пандиза за влизане с взлом. Вместо това му възложих задачата да ни бъде подвижен комуникационен център и да ни прикрива.
Той имаше един голям тъмнозелен джип „Рейндж ровър“, който изглеждаше съвсем на мястото си сред Хълмовете на Бевърли107 и можеше да се вози с него цялата вечер, без да прави излишно впечатление. Щяхме да му дадем един от онези клетъчни телефони със засекретени канали и да го пуснем из улиците, докато се прокрадваме, надничаме, стреляме и плячкосваме.
Като стана дума за стрелба, трябва да кажа, че имахме рядък късмет — оказа се, че всички кабинети, които ни интересуваха, гледат на запад, което означаваше, че Малката бира с вярната си пушка ХК щеше да се настани на покрива на съседния блок и да има възможност да стреля в прозорците и на двата офиса. Благодарение на Док Трембли имахме 500 бронебойни патрона, направени по поръчка, които летяха без отклонение, точно и смъртоносно на разстояния до 500 метра.
Повечето фабрично произведени патрони калибър 5,56 мм са ефективни само на около 150 метра, след което губят доста от ударната си сила — например на 275 метра те имат по-малко от половината от енергията на натовски куршум 7,62 мм. Но тези патрони бяха сериозна работа. Бяха смъртоносни, дори и при напречен вятър, а Малката бира трябваше да стреля най-много на 175 метра разстояние.
Първоначалният ми план беше да нападнем в събота вечер, което ни осигуряваше няколко тактически предимства. Първо, заради уикенда вероятността да изненадаме някого в офисите беше по-малка. Второ, охраната за почивните дни не виждаше ежедневно обитателите на офисите, по-трудно щяха да се досетят, че сме натрапници. И, трето, ако добре си свършим работата, чак в понеделник можеха да разберат, че сме се отбили. По това време вече смятах да се намирам в голямото си легло във вила „Свирепия“.
Наложи се да променим плановете си в последната минута. Когато във вторник към 19,30 Майк обикалял из района, забелязал, че в далечния край на Сенчъри парк спират влекачи и каравани. Спрял и като задал някои въпроси, открил, че една кинокомпания иска да използва сградата за някакъв шибан приключенски екшън — там, където Малката бира трябваше да заеме снайперистката си позиция.
Обади ми се, за да ми каже какво става.
— Това ще обърка плановете ти, Дик.
Не непременно. „Воинът на революцията — пише Мао Дзе Дун в малката си червена книга — трябва да се движи сред масите като риба във водата.“ Приемам с цяло сърце тази доктрина.
Във Виетнам хората ми имаха същите сандали като виетконгците. Носехме черни пижами и автомати „Калашников“, ядяхме топки студен ориз и ферментирал рибен сос пиос тат като мистър Виктор Чарли. По този начин той не можеше да ни намери, защото, вместо да шумим и миришем като американци, ние шумяхме и миришехме като него. Ние можехме да го намерим, но той не можеше да намери нас. Майната му, ние го избивахме в големи количества.
И сега открих какво предимство е да използвам снимането на филма като параван за собствената ми продукция на живо „Дик Диверсанта отива в Холивуд“.
Например това място щеше да гъмжи от истински полицаи за охрана, както и стотици други хора с полицейски униформи, униформи на полицейските сили за бързо реагиране и камуфлажно облекло с тигрови ивици. Затова, вместо да изпратя Малката бира и неговата пушка в цивилни дрехи, аз го облякох като тюлен, дадох му радиотелефон с микрофон и в петък вечерта в 19,00 го оставих с твърдия му куфар с пушката, както закарваха и останалите хора от мнимите полицейски отряди за бързо реагиране. Когато се обади по радиотелефона, каза, че му трябвали шестнадесетина минути, за да стигне до позицията си.
— Защо толкова дълго, Бира?
— Отбих се до каравана за храната и си взех вечеря, шефе — докладва той. — Препоръчвам ти салатата, пушените гърди от пуйка с грах, сок от грозде и боровинки и пудинговия десерт.
Казах му какво би трябвало да направи с шибаната си вечеря, но той отговори, че предпочита да я погълне с горния си край.