Трябваше да прекъсне връзката — десет души в полицейски униформи се качваха на покрива.
— Още актьори — ще ги снимат от хеликоптер — прошепна той след пет минути.
Бъркотията, предизвикана от филмовия екип, щеше да ни осигури чудесно прикритие. Имаше много ярки светлини, стотици непознати, които се движеха из района, множество автомобили и достатъчно голямо объркване, за да можем да свършим работа и да се измъкнем, без да направим никакво впечатление. Значи трябваше да се дегизираме, сякаш сме от филма, да се смесим с тълпата, за да се прикрием, после да нанесем удара и отново да изчезнем в тълпата.
Майк ме остави една пряка преди блоковете, след това зави, за да стовари Гадния и Пачия крак по-близо до мястото, където се събираха актьорите. Планирахме да се срещнем зад сградата. Пробих си път през тълпата зяпачи и наблюдавах как моите хора от „Червената клетка“ излизат от джипа. Беше като пристигането на тюлените в Могадишу — светлини, камери, действие. Зяпачите сметнаха, че двамата тюлени са от участниците, защото започнаха да ги снимат с камерите си и да се натискат за автографи веднага щом слязоха от колата.
И аз не бях застрахован срещу тяхното внимание. Както си вървях на север по „Булеварда на звездите“, шест бъбриви тийнейджърки с прорязани дънки за по сто долара, момчешки трикотажни ризи и имитация на военни обувки ме попитаха дали не съм Стивън Сийгъл. Усмихнат отговорих, че не съм. Те решиха, че това е страхотно забавно, и ме помолиха да им дам автограф. Подписах се със замах под името Пинки Прескът III, намигнах им развратно и казах:
— Обадете ми се в ЦРУ.
Присъединих се към момчетата си и гледах как режисьорът — брадат и напълно изпит тип в домашен анцуг, светлокафява риза и бейзболна шапка с надпис „Чикаго булс“ — седеше на яркожълт десетметров хидравличен кран, за да наблюдава империята си от стол, подобен на кабинетно кресло. Кралството му беше внушително. На земята имаше два хеликоптера — полицейски „Хюи“ и един „Хюс500“ в бяло и синьо, който носеше камера. Около тях — фаланга от полицейски коли и противопожарни камиони, стотици прожектори и най-малко дванадесет камери. Имаше огромни кранове и хидравлични платформи, които позволяваха камерата да стига до десетия етаж, както и стотици метри миниатюрни релси, подобни на железопътните, така че да може да се движи заедно с полицейските коли, идващи към сградата.
Гадния и Пачия крак тръгнаха пред мен. Мисля, че се чувстваха малко напрегнати в тълпата. Изостанах и захласнато се зазяпах как техниците по специалните ефекти залепват кабели и фишеци по няколко противокуршумни жилетки.
— За кого са? — викнах и посочих към жилетките.
— За каскадьорите — извика в отговор техникът. — За сцените с близка стрелба.
Значи така ставаха тези работи — техникът по специалните ефекти натиска бутоните, фишеците експлодират един след друг, а зрителите виждат как прострелват някого с автомат. Хубаво. Реалистично.
Разбира се, имах по-добър метод, но трябваха каскадьори за еднократна употреба.
Друг техник нагласяваше заряди във вътрешността на вратата на една кола. Когато ги взриви, ефектът щеше да е както, когато стрелят по колата. Трети техник по специалните ефекти зареждаше пълнители за автомати ХК с деветмилиметрови халосни патрони. Предположих, че ще ги раздадат на тези, които играят полицаи от отрядите за бързо реагиране.
Една блондинка, която изглеждаше страхотно в белия си плътен италиански анцуг, стоеше и наблюдаваше как зяпам техниците. Носеше радиотелефон, а краката й бяха дълги към половин миля. Осъществихме визуален контакт. В ушите ми прокънтя рев на разгонени слонове и аз тръгнах към нея.
— Здравей — казах, — за какво е всичко това?
С огромно удоволствие тя ми обясни очевидното:
— Снимаме екшън сцени за „Небостъргачът на ужаса 2“. Филм за няколко терористи, които окупират небостъргач. Тази вечер правим сцените на терена — атаката на полицаите от групата за бързо реагиране и ответната стрелба на терористите. Едрите планове снимаме със синхронен звук.
Кимнах.
— Звучи вълнуващо.
Огледах я. Kreegah108. Тарзан иска. Изглежда по-добре, отколкото мнозината биволици, с които той се чукал. Не можех да сваля очи от бюста й — беше забележителен. Изключителен. Достоен за внимание.
Нейните очи също подскачаха нагоре-надолу.
— Искаш ли да останеш, за да гледаш? Мога да ти намеря място, откъдето да виждаш всичко.
— С удоволствие. Може би след работа.
Разгледа лицето ми.
— Изглеждаш ми познат. Тук някъде ли работиш?