— Само тази вечер. — След малко продължих: — Как се казваш?
— Мелиса Голд.
— О, като гимнастическите салони на Голд?
— Да. А ти как се казваш?
— Дик.
Вече ме гледаше много напрегнато.
— Това местоимение ли е или глагол?
— Предлог-жение — отвърнах със смях. — А ти си Голд109 от осемнадесет карата, предполагам.
— Двадесет и четири.
— Грешката е моя. — Името й отиваше. Беше със златист загар, който се среща само в Южна Калифорния и други тропически райони. А имаше и страхотно тяло. Мисълта как тези крака ще се обвият около кръста ми ме интригуваше. Казах й го.
— Бих искал да поработя на твоята гимнастическа преса.
Очите й трепнаха.
— И аз бих желала да видя колко добре правиш, ъ-ъ, бедрени тласъци.
Намигнах в отговор.
— Може да се срещнем по-късно, за да се преборим. Ако имаме късмет.
— Може би. Приятна работа.
— Благодаря.
Пробих си път през тълпата и продължих на север, към булевард „Санта Моника“. Редицата комбита и каравани продължаваше надолу покрай задната страна на небостъргача. Настигнах момчетата и се отправихме към източната страна на сградата, далеч от светлините и тълпите, като за последен път тихо обсъждахме нещата.
Нахлузихме хирургическите си ръкавици и поехме в различни посоки. Поведох моите хора към фирма „Джоунс-Хамилтън“. По време на огледа Пик беше намерил една сервизна врата, която не се наблюдаваше. Беше я обозначил с лепенка, която реагираше на ултравиолетова светлина. Аз светнах с ултравиолетовото си фенерче и я намерих, а после разбихме ключалката и влязохме.
За тази операция бяхме с лека екипировка, за да не се набиваме в очи и да се смесим с хората от филма. Аз носех черен пуловер по врата и черен панталон от плат „чино“, меки обувки на бос крак, косата ми беше вързана на къса плитка. Гадния и Пачия крак бяха в черни униформи на силите за бързо реагиране и бойни жилетки, а в огромните найлонови куфари имаха и автомати МП5К със заглушители. Чери, Пик и новите носеха черни бойни униформи. Чери и Пик бяха облекли и ризите си от „ТЮЛЕН-група 6“ — поло от кевлар, подобен на текстилните брони, които се използват за всичко — от водолазни костюми за борба с акули до ръкавици за събиране на скариди. Бях видял тези неща за първи път в едно специално телевизионно предаване на „Нешънъл Джиографик“ през 80-те години и разработих тези ризи с високи яки. Защо да режат гърлата на хората ми, ако можех да го предотвратя.
Заредихме автоматите си, преди да тръгнем. Не бях планирал да носим автоматични оръжия, но тъй като тази вечер хората от „Клетката“ можеха да минат за актьори, нямаше причина да не ги вземем. Единствената разлика беше, че куршумите в пълнителите ни бяха истински.
Изкачихме се по служебните стълби шест етажа нагоре до друга врата, обозначена от Пик. Пачия крак оправи ключалката и ни въведе в огромна шахта, използвана за прокарване на кабели, тръбопроводи от климатичната инсталация и комуникационните системи. Огромният коридор беше едно от предимствата на модерното строителство. Наложително бе във всяка нова сграда да се правят тези огромни, широки и високи коридори, за да може по тях да минат кабелите: оптични, за охранителни камери, кабелна телевизия, телекомуникация, жици на пет телефонни компании за далечни съобщения и петдесет за местни, охранителни инсталации, устройства за предотвратяване на достъп до офисите, телекси, факс линии и компютърни мрежи.
В слушалката си чувах Чери и хората му, които отидоха към офиса на „Сентюриънс Интернешънъл“. Приемането на сигнала беше лошо. Използвахме радиотелефони на Следствената служба на Военноморските сили, а те бяха второ качество. В „ТЮЛЕН-група 6“ накарахме „Моторола“ да ни направят предаватели, които да работят в небостъргачи от стъкло и бетон. Сегашните ни приемници бяха боклук — спираха да работят, когато наоколо имаше повечко електрически полета от компютри, телефакси и други устройства, до едно със собствени излъчвания. Тези радиотелефони бяха разработени за обикновени полеви операции, а не за водене на бойни действия в градове.
Отидохме надолу по коридора към втора врата, която щеше да ни изведе до пожарни стълби, водещи нагоре. Пачия крак си поигра с ключалката и я отвори. Прекосихме коридора, отворихме вратата за пожарното стълбище и започнахме изкачването. Нямаше в никакъв случай да използваме асансьорите, за да не дадем знак на полицаите под наем във фоайето, че някой се движи из сградата.
Стигнахме до тридесет и седмия етаж след по-малко от пет минути, поехме си дъх и се пъхнахме в коридора. Вратите от орехово дърво се падаха от лявата ми страна. Магнитната карта се намираше в ръката ми. Приближих се до кантората на „Джоунс-Хамилтън“ и проверих входа. Пъхнах картата в процепа. Вратата щракна и се отвори. Натиснах бутона на радиопредавателя и казах: