— Влизаме в цел едно.
Влязохме. Беше тъмно, но не невъзможно да се ориентира човек, тъй като прозорците бяха осветени от прожекторите за филма. Минахме край луксозната приемна, продължихме по дългия коридор с дебел килим и влязохме в крилото с офисите на директорите. Както в повечето офиси, и тук подреждането на нещата показваше, че не са мислили за сигурността. Не видях никакви светлини за включени алармени инсталации, никаква апаратура за засичане на движения или за ограничаване на достъпа. Хората предпочитат удобството пред сигурността, а това е голямо предимство за хора като мен, да не говорим за крадци, измамници и други отбрани престъпници.
Гадния водеше с готов за стрелба автомат. Аз го следвах, а Пачия крак беше в тила, за да пази задниците ни. Грифит използваше кабинета в ъгъла, който гледаше на юг и на запад. Вратата на кабинета му беше заключена и Пачия крак се залови за работа с неизменните си шперцове.
Отвори вратата за по-малко от тридесет секунди. Влязох в кабинета на Грифит.
— Вътре сме — известих Малката бира от другата страна на улицата.
— Разбрано. Няма движение. Всичко е спокойно. — По линията на Малката бира пропукаха статични смущения. След това се чуха други гласове. — С кого разговаряш, приятел?
— Концентрирам се за ролята си, задник такъв. Остави ме на мира — чух да казва Малката бира.
Примигах.
— Ъ, Бира?
— Актьори — прошепна той. — Тука има други актьори.
— О. — Щеше да се справи. Аз имах други, по-важни неща.
Разтършувах бюрото на Грифит, но не намерих нищо. Заех се с папките. Имаше стотици папки със счетоводна информация — изтеглих тази с надпис „Мацуко“, — както и доста кореспонденция до важни хора. Но трябваше да има още нещо — поне нещичко. Свалихме картините от стената, за да проверим за скрит сейф. Нищо. Отчаяно включих компютъра „Дел“, който се намираше върху ниския бюфет, и проверих съдържанието на един каталог. Обзалагам се, че се изненадвате от това, че не си беше заключил компютъра или не е задействал системата за достъп с парола. Е, в реалния живот обикновено секретарките доста добре спазват процедурите за сигурността. Но големите шефове просто са прекалено заети, за да тъпчат пароли и други отнемащи време неща в главите си. И затова не го правят. Резултатът е, че информацията в компютрите им стои и чака някой да я вземе.
Компютърът имаше снемаемо устройство с твърд диск и мястото на устройството беше празно. Или го е взел със себе си, или е тук някъде из офиса. Навих ориенталския килим — понякога има сейфове в пода. Nada110. Ho кучият син трябваше да има нещо. Не може да си Грант Грифит и да нямаш сейф в офиса си.
Огледах стаята. Бюро. Бюфет. Диван. Две кресла, между които имаше солидна масичка за кафе. Вгледах се по-внимателно. Всъщност „масичката“ представляваше кутия, облицована с дърво. Вдигнах я и открих, че под нея има малък сейф за документи с цифрова ключалка.
Готово. Посочих надолу.
— Гаден…
Вдигна палец за поздрав и се захвана за работата: напръска ключалката с графитна пудра и започна да си играе с ключовете.
Докато се правеше на касоразбивач, отново разгледах папките. Пачия крак беше пуснал компютъра и търсеше файлове, в които можеше да има нещо. Извадих от джоба си фотоапарат „Минокс“ — това са първите шпионски фотоапарати. Имат размерите на пакетче дъвка, работят с шестнадесетмилиметров филм и нямат никакви дрънкулки по себе си.
Има нови камери, като например високопроизводителните „Акмел“ с електронен затвор и автофокусиране, но „Минокс“ са прости, заради което ги харесвам. Насочваш го, фокусираш, като мериш с една верижка, която се вади от дъното на апарата, до ъгъла на снимания документ, и натискаш. Получават се снимки с блестящо качество.
Поставих папките на „Мацуко“ — документите на японски и английски език — на бюрото на Грифит и започнах да снимам, като работех отзад напред в хронологичен ред. По дяволите, най-скорошното изходящо писмо до Хидео Икигами, шефа на „Мацуко“, беше с днешна дата. Това означаваше, че Грифит трябва да е някъде в Лос Анджелис. А ако намерим хард диска, вероятно ще попаднем на златоносната жила.
Стори ми се, че сме работили като шибани мулета около десет минути, но когато най-после погледнах часовника си, се оказа, че е минал половин час. Бях заснел 100 страници, включително и купчина правителствени документи с печати „СЕКРЕТНО“, които дори и един бивш министър на отбраната няма право да държи в кабинета си. Дори само това можеше да смачка Грифит, но аз търсех по-големи неща.