Когато се върнаха, в 2,45, ми обясниха, че съм прав. Всъщност Гадния, който и преди това е бил там, заключи, че сега достъпът ще е по-лесен от всеки друг път, тъй като охранителното поделение от Морската пехота било разпуснато. Защо? Защото охраната струва твърде много. Сега за нея се грижеха само полицаи под наем и моряци, ръководени от Следствената служба на Военноморските сили.
Реших да започнем незабавно с опитите си да проникнем, преди някой във Вашингтон да разбере, че ме няма, и което е още по-важно, да разбера дали Пинки не ми е погодил някой номер. Затова в 4,00 часа (7,00 източно време) се обадих до Вашингтон, като използвах паролата, която известява заместник-командващия по операциите, че влизам в действие. Бях съвсем кратък и не се сетих да оставя телефонен номер, на който заместник-командващият може да ме намери.
Захванахме се с работата. Чери Ендерс обу чорапогащника си, метна се на един кросов велосипед, оставен незаключен някъде наоколо (хич не ме интересуваше къде го е намерил), и тръгна към шосето край океана. В най-източната точка на станцията имаше надлез, където шосето се пресича с един малък път — единствения достъп от земята към сектора на Сийл Бийч, в който провеждаха морските си операции. От надлеза човек можеше да наблюдава дейността на баржите и влекачите, както и да вижда камионите с муниции, тръгнали към баржите.
При едно от предишните си посещения бяхме спрели преследвачите си от охраната, като взривихме откраднатата полицейска кола на тесния път и се измъкнахме по вода. Исках Чери да провери дали историята може да се повтори.
Смятах да ударя базата от юг, изток или запад, защото северната граница се охраняваше най-добре. Не от Военноморските сили, разбира се, а от старците, които живееха от другата страна на шосето в Лос Аламитос. Пенсионерите по принцип водеха малко скучен живот, заради лекарствата бродеха нощем и човек не знаеше какво може да очаква от тях. И те търсеха нещо, което да разнообрази живота им. Можеха да повикат полицията или охраната на базата веднага, а веднъж през 1985 г. дори се опарих от тях. Затова се бях научил да ги заобикалям отдалеч.
Чери направи обиколката си за по-малко от половин час. Съобщи, че заради уикенда в канала има много яхти. Споменах ли, че има канал за цивилни лодки, който заобикаля пристанището на баржите? Е, има такъв — той свързваше океана с марината100, която се напираше на югоизток от станцията и където наемите бяха високи. Точно там след около час Майк щеше да закотви „Злобния жабок“.
Изпратих Малката бира и Пик да го посрещнат и да се повозят с него по канала. Уинкин и Нод трябваше да проникнат в самата база и да съставят карта на съоръжението за съхранение на ядрено оръжие, за да разбера дали нещо се е променило, докато отсъствах. Блинкин и Пачия крак заминаваха към мочурищата в южната страна на базата. А аз и Гадния започнахме да си играем с някои от следящите устройства, които „освободихме“ от склада в Щаба на ВМС. Имаше чифт телевизионни камери с нишки от фибростъкло, които ми харесваха. Мислех да ги оставя в склада за оръжията, за да мога да покажа на командващия колко добре се справят от Следствената служба на Военноморските сили с опазването на любимите му ядрени ракети „Томахоук“. Имахме и следящи устройства — подобрени версии на използваните от Грант Грифит и Пинки в „Нарита“. Взехме и кодиращи устройства, които ни позволяваха да провеждаме секретни разговори по преносимите си радиотелефони, също и няколко клетъчни телефона.
Прекарахме остатъка от петъчния ден и цялата събота в приготвяне на импровизираните си експлозивни устройства, събиране на сведения и планиране на всяка стъпка от нападението. След първите двадесет и четири часа тук бях сигурен, че Пинки не се е опитал да постави капан. Базата работеше в нормалния си ритъм, което означава без никаква готовност. Хвърчах като совалка между „Злобния жабок“ и мотела и от време на време до „Каза Италия“, за да може Мама да ме шамаросва до побъркване, докато ям лазаня. Рано сутринта в събота бяхме готови. Оставих момчетата да се попекат, а ние с Майк си поприказвахме.