Някой друг? Изведнъж една мисъл се стовари върху мен като цял тон шибана риба суши. То Шо. Можех да му се доверя. Винаги досега оставаше страната на добрите — наистина честен човек. И тъй като събитията ме връщаха в Япландия, щях да се нуждая от неговата подкрепа, а да не говорим за информацията му.
Стигайки до тези заключения, реших да се обадя на То Шо веднага щом стигнем до пристанището. Но трябваше да внимавам. Възможно беше някои хора да подслушват.
Три часа по-късно си записах номера на един уличен автомат в магазина на „Севън-Илевън“ на три преки от къщата на Майк, прегледах тефтерчето си с адресите и направих светкавична аритметика.
Телефонът в Токио иззвъня. Поисках да говоря с лейтенант инспектор Тоширо Окинага. В мига, в който чух „Окинага, хай“, отговорих:
— Да ти го начукам.
И преди да успее да отвърне, казах:
— То Шо, не споменавай имена. Знаеш ли кой е на телефона?
Само след части от секундата мълчание той отговори:
— Разбира се.
— Добре. Имам няколко проблема и искам да си поговорим. Но не по тези линии.
— Окей, какво предлагаш?
— Знаеш ли общия ни приятел, който живее на островите? — Говорех за Блек Джек Морисън.
— Онзи, дето неотдавна те изпрати тук ли?
— Да.
— Големият със звездите, а не малкият с лентичките?
С други думи, адмирал Морисън с четирите звезди, а не полковник Том О’Баниън с четирите нашивки, мой стар приятел от времето, когато бяхме новобранци. Бог да те благослови, То Шо.
— Да. Имаш ли домашния му телефон?
До мен по международната линия достигна глас, сполучлива имитация на гласа на Джон Уейн:
— И още как, скитнико.
— Добре. Ако извадиш това число от номера, който ще ти дам, ще получиш един друг номер. Използвай секретен телефон и се обади след петнадесет минути. — Продиктувах му номера. — Разбра ли го?
— Да. — То Шо замълча. — Това е страхотно. Откъде, по дяволите, го знаеш? Не си толкова умен, за да го измислиш сам.
— Прав си — засмях се. — Прочетох го в един роман на бивш заместник-министър на отбраната — Ричард Пърл. Доскоро.
Поставих слушалката на място и тръгнах към телефонната кабина. Номерът, който Пърл беше измислил в книгата си „Хард лайн“, бе толкова прост като „ЦЕЛУВКА“, че вършеше вълшебна работа. Всеки, който беше решил да подслушва линията на Майк или То Шо, щеше да се нуждае от повече от петнадесет минути, за да се досети кой е номерът. Не ми пукаше, че Следствената служба на Военноморските сили ще наостри големите си уши — те подслушват толкова много международни разговори, че ще им трябват няколко дни, за да подредят информацията. А тогава вече щеше да ми е все едно дали някой знае какво съм намислил, защото или щях да съм завършил мисията, или да съм мъртъв.
Когато То Шо ми позвъни, му описах положението си. Казах му, че аз и още осем души ще минем през Токио в цивилно облекло и имаме нужда от транспорт от летище „Нарита“ до базата Йокосука, както и от оръжие и муниции. Обясних му, че ще си носим и оборудване за подводни действия, както и един куфар с разни работи, които не исках митничарите да разглеждат. Добавих и че искам да прекараме към половин час насаме.
— Няма проблеми, Дик. Ще те чакам на вратата.
То Шо удържа на думата си. Посрещна ни на вратата на летището и щом видя кого водя със себе си, се ухили като най-малкия от седемте самураи, получил чисто нова сабя. Посрещна Гадния, Чери, Пачия крак, Малката бира и Пик с толкова fuerte abrazos101, че се замислих дали японската му кръв не е смесена с мексиканска. След това ни поведе по някакви коридори, които заобикаляха митницата и имиграционната служба. Когато най-накрая спряхме, той огледа новите ми момчета.
— Най-новото ти пушечно месо?
— Да — отговори Нод, преди да успея да го представя. — Аз съм разходен материал.
То Шо пое ръката му и я раздруса.
— Казвам се То Шо. Приятно ми е да се запознаем.
Протегна ръка и към Дейл и Карл.
— И вие двамата ли сте разходен материал?
— Не, аз съм Уинкин — отговори Дейл.
То Шо посочи с пръст към Карл.
— Това означава, че ти си Блинкин.
Обърна поглед към Ед Ди Карло.
— И ако ти си Нод, дай знак с глава.
Обърна се към мен с непроницаемата си усмивка.
— Следователно ти си Мама Гъска102. Или може би си едно гъше лайно, дето смърди, та се не трае, а?
Приятно ми беше да се отнасят с мен толкова почтително. Всичко това ми изглеждаше така… азиатско.
То Шо ни взе паспортите и бордните карти.
— Ще се погрижа за тези неща. Как летяхте?
102
Легендарен автор на сборника с детски стихчета, издадени в Англия през 1760 г. под заглавието „Мелодията на Мама Гъска“. — Б.пр.