— Помниш ли, че ти разказвах колко се вълнуват някои японци, че губим класическата си култура?
Не си спомнях точно.
— Донякъде.
— Е, Икигами иска да прогони западното влияние и да възстанови поста на шогуна или на военния диктатор. Иска да върне стария начин на живот на самурая и затова е създал партията си. Има и пари, за да финансира целите си. Основал е в Киото школа на Миамото Мусаши по класическа сабя. А „Обществото“ е организирало клубове из цялата страна, разпространява сред младите философията на самурая, но примесена с расизъм, милитаризъм и автокрация.
Не ми изглеждаше чак толкова лошо и го казах.
— Какво толкова, ако още няколко души пропагандират воинския начин на мислене, То Шо.
— Не е това. Икигами е проклет фашист и расист. Финансирал е няколко книги, написани от ненормални типове. В някои от тях се отхвърля западната култура като продукт на по-низша раса. Две по-нови издания прокарваха антисемитизма — и станаха бестселъри. „Обществото“ даже провежда митинги, на които пропагандират расовото единство — нещо като митингите на Ку Клукс Клан в Щатите или на Хитлеровия съюз. „Куника“ наблюдава Икигами отблизо, защото вярваме, че той или негови хора стоят зад шест бомбени атентата през последните три години.
Страхотно е, когато информацията тече в две посоки. Досега То Шо не ми беше говорил за това. Аз търсех сведения за Грифит в собствената си база данни. А е трябвало да се ровя в „Мацуко“.
— Я гледай! И самият той върти бизнес с бивш министър на отбраната?
То Шо кимна.
— Има една стара японска поговорка: „Във всяко нещо има повече, отколкото се вижда на пръв поглед.“
— Така е.
Започнах да обмислям възможностите. Грифит и Пинки бяха замесени в най-мръсната далавера на всички времена. Замислих се над това, а То Шо продължи да говори.
— Помисли. Грифит те извиква обратно на служба. Ти казваш, че по някакъв начин държи Пинки в ръцете си, но не знаеш как точно. Освен това Грифит е свързан и с „Мацуко“. И е участвал в „ужилването“, на което ти се натъкна в „Нарита“ — двама от убитите от теб корейци работеха като портиери в „Мацуко“. — То Шо поклати глава. — Веднъж случайност, втори път случайност, но всичко това започва да ми прилича на нещо свързано и съм притеснен.
Това „свързано“ ме накара да се заслушам в думите му.
— Да — продължаваше То Шо. — И твоят бивш министър на отбраната Грифит се явява непрекъснато — всичко това говори за шибана конспирация.
Съгласих се.
— За първи път чухме за него в „Нарита“. Оттогава насам участва във всичко — непрекъснато. — Почесах се по наболата си брада. — Е, значи „Нарита“ е в центъра. Само не знаем защо.
— Не, но ще е адски добре, ако разберем.
Станах.
— Виж какво. Заеми се с детективската работа. Аз трябва да заслужа заплатата, която Военноморските сили ми дават. Ще ти се обадя на връщане, когато сме в безопасност. Качи се на кораба, който ще ни посрещне, и тогава ще си поговорим.
— Добре. А ти пази косматия си водолазки задник.
— Ще го пазя. — Подадох му нещо, подобно на преносим радиотелефон. — Това е за теб.
— А, толкова… много интересно. Американско. — Внимателно го разгледа. — Това дали е онова, за което го мисля?
— Да. Кодиращ телефон. Клетъчен. Сигурен. Батерията му се презарежда. Моят номер е програмиран като нула-едно. Ще ме откриеш, където и да се намирам.
То Шо ми подаде ръка с длан, обърната нагоре. Аз я плеснах и обърнах своята. Той също ме плесна.
— Желая ти да имаш много марихуана, както казвахме през петдесетте години. — Махна с телефона към мен. — И не забравяй, умната там, Дикстър103.
— Да, аз ще им го навра, преди те да успеят да ми го върнат.
След като То Шо си отиде, аз разгледах сухото укритие и двете малки подводници. Не останах особено доволен след беглия преглед. Горната част на укритието не ми изглеждаше съвсем наред, а и някои от помощните комуникации сякаш бяха залепени една за друга с дъвка. Но нямах избор. Бях дошъл с „Гърбатия“, и трябваше до края на забавата да бъда с него.
Зарязах укритието и се върнах при момчетата. Щяхме да седим заедно в предния отсек за екипажа. Капитан Рос ми беше предложил да се нанеса в каютата на заместник-командира, но отказах, като обясних, че предпочитам да остана с бойците. Така щях да се чувствам по-добре, но останалите членове на екипажа, загрижени за кастовата система, останаха малко обезпокоени. Така е във Военноморските сили. „Страната на офицерите“ е за офицерите, „козарникът“ — за старшините, столовата — за останалите и тези територии остават неприкосновени. Смятам, че главният старшина на подводницата, един кльощав човек на име Босильевац, се досети какво правя и защо го правя и след това ме помоли за автограф на „Свирепия“.
103
Игра на думи, образувана от умалителното име за Ричард и от думата Дик, която означава „мъжки полов орган“. — Б.пр.