Обикновено бих предпочел доказания в бой „MP5“ или „CAR-16“ пред този нов и неизпитан пистолет. И бих предпочел „USP“, а не „Глок“. Но аз тук бях молещият, а като просиш, не можеш да избираш. Освен това нека ви кажа истината за Воините: те смятат оръжието за своя инструмент. И честно, няма значение с какъв чук ще забиеш пирона, стига да знаеш кой е правилният начин да го правиш. Същото важи и за оръжията. Аз може да предпочитам „Хеклер и Кох“. Но за да свърша работа, ще използвам каквото има.
Накрая, преди да си тръгне, Робърт Евърс ни предостави няколко ценни къса тактическа информация. Гуилям Кели и неговата богата курва освободили апартамента си в хотел „Хаят“ и отишли във вилата до Тигре. „Патриция Десенс“, плиткогазещата речна яхта, която агентите на Робърт бяха загубили, била забелязана преди няколко часа да се движи нагоре по реката към къщата, в която сега се намираше Гуилям.
Евърс разпъна една подробна карта на делтата на Тигре и отбеляза мястото на вилата на Гуилям с химикал „Монблан“. Определено вилата беше изолирана. Тесен път без настилка, несъмнено изграден върху насип над застоялата вода, водеше от къщата на около половин миля североизточно и свършваше на шосе с две ленти, което се виеше от изток на запад и пресичаше делтата.
Отзад къщата стигаше до широк приток, който течеше в посока север-юг. Знаех, че трябва да се внедрим тихо и да огледаме. Исках да знам какво има на борда на „Патриция Десенс“. Исках да разбера какво крие във вилата си Гуилям. Затова гледах картата и разигравах сценарии с влизане и излизане. Не трябваше много време, за да изготвя два сценария.
След като офицерът от „МИ6“ си тръгна, Мик затвори вратата и пусна резето.
— Е — каза, — какво си намислил?
Разгледах картата още малко, а после посочих оръжията на дивана.
— Мисля, че е необходима известна теренна оценка за тези неща. Робърт казва, че заглушителите работят сухи и мокри и че оръжията няма да засекат дори ако плуваш с тях до целта. Аз казвам да проверим дали е прав.
Излязохме малко след стъмване. Мик отиде за колата; Бумеранга, Скапания Ранди, Хюго, Таймекса и аз чакахме в малкото задушно фоайе, всеки от нас стиснал чанта с оборудване. Качването в колата не ни отне много време, макар че когато шестимата се натъпкахме в шибаната кола, изглежда, приличахме на онези циркови колички, от които излизат по двадесет клоуни. След няколко минути се движехме в северозападна посока по широк булевард с жилищни блокове от двете страни в посока към шестлентовия експресен път, който щеше да ни проведе през богаташкия квартал Сан Исидро и крайния квартал Сан Фернандо чак до Тигре.
Колата, древен фиат с четири врати, имаше повече екстри, не само фарове. Имаше от онези, латиноамериканските климатици за Третия свят, познати още като „четири/седемдесет“. Това означава, че отваряш четирите прозореца, караш със седемдесет километра в час и може би ще успееш да се разхладиш. Аз се надявах да е така, защото дори и при залязлото слънце жегата беше голяма и се чувстваше проникващата влага, типична за тропическия климат.
Седяхме тихо и зяпахме през прозорците, докато Мик караше. Осъзнах, че като излизахме от центъра, пейзажът се промени. Квартал Сан Исидро наподобяваше в много отношения скъпите квартали на Париж или Мадрид. Но като продължихме още на север, Първият свят отстъпи на Втория, а после на Третия. Пътищата се стесняваха. В северния край на Сан Фернандо бетонът беше заменен с асфалт. Когато стигнахме девет километра от mercado de frutos65 в Тигре, асфалтът отстъпи на тъмна и неравна трошенокаменна настилка. А когато излязохме от старото двулентово шосе и свихме на север по груб, настлан с чакъл път, който вървеше успоредно на Рио Лухан, се озовахме в място, което напомняше за бедните като за Четвъртия свят квартали на Сан Салвадор или Сан Хосе в Коста Рика.
Настланият с чакъл път свърши на едно Т-образно кръстовище. С водонепромокаемо фенерче с червен светофилтър потърсих това местонахождение на картата, която ми беше дал Робърт Евърс. Потупах Мик по рамото и посочих наляво, към тесен коларски път, който се надявах да върви успоредно на реката.
— Трябва да успеем да караме една миля, а може би и малко повече в тази посока.
— А после?
— После ще ходим.
Мик изгрухтя. Зави фиата ляво на борд. Изключи фаровете, за да не се виждаме.
— Дадено.
Минаваше 21:00, когато Мик отби в запустяла полянка до пътя, на половин миля от всякакъв път и, надявахме се, на около двеста метра от брега на реката. Мик изключи двигателя и останахме в проклетата кола петнадесет минути в абсолютна тишина, за да свикнем със звуците на новата си среда и нашата среда да свикне с нас.