— Извинете, търся Беатрис Агилар. Знаете ли дали посещава тези часове?
Момичетата си размениха отровни погледи, после се вторачиха в мен. Очите им сякаш ми правеха рентгенова снимка.
— Ти да не си годеникът й? — попита една от тях. — Лейтенантът?
Аз им отвърнах само с една празна усмивка, която те взеха за съгласие. Единствено третото момиче плахо ми върна усмивката, като избягваше погледа ми. Другите две се приближиха с предизвикателен вид.
— Представях си те по-различен — каза онази, която явно беше главнокомандваща на отряда.
— Ами къде ти е униформата? — попита втората по ранг, като ме оглеждаше недоверчиво.
— В отпуска съм. Знаете ли дали си е тръгнала вече?
— Беатрис днес не дойде на лекции — осведоми ме главнокомандващата с дръзко изражение.
— А, така ли?
— Така — потвърди втората, подозрителната й заместница. — Ако си й годеник, би трябвало да го знаеш.
— Аз съм й годеник, а не жандарм от Цивилната гвардия.
— Хайде, да си вървим, оставете го тоя палячо — заключи предводителката.
Двете минаха покрай мен, като ме погледнаха изкосо с лека презрителна усмивка. Третата поизостана, спря се за миг, преди да излезе, и като се увери, че другите не я виждат, ми прошепна на ухото:
— Беатрис не дойде и в петък.
— Знаеш ли защо?
— Ти не си годеникът й, нали?
— Не. Просто приятел.
— Мисля, че е болна.
— Болна ли?
— Така каза едно от момичетата, което позвъни у тях. А сега трябва да вървя.
Преди да успея да й благодаря за помощта, девойката отиде да се присъедини към другите две, които я чакаха с изпепеляващи погледи в отсрещния край на двора.
— Даниел, сигурно се е случило нещо. Или е умряла някоя пралеля, или някой папагал е хванал заушки, или пък тя самата е пипнала настинка от цялото това размотаване с гол задник на студа… един Господ знае. Обратно на онова, което тъй сляпо вярвате, вселената не се върти около въжделенията на чатала ви. Еволюцията на човечеството се влияе и от други фактори.
— Да не мислите, че не го знам? Явно не ме познавате, Фермин.
— Драги мой, ако Господ бе пожелал да ми даде по-широки хълбоци, даже можеше аз да съм ви родил: толкова добре ви познавам. Послушайте ме, избийте си мрачните мисли от главата и излезте малко на чист въздух. От прекалено чакане душата ръждясва.
— Значи ме намирате смешен.
— Не. Намирам ви твърде угрижен. Зная, че на вашата възраст тия работи изглеждат като свършека на света, но всичко си има граници. Довечера двамата с вас ще отидем да погуляем в един локал на улица „Платерия“, който напоследък явно предизвиква фурор. Казаха ми, че там имало едни скандинавски девойчета, току-що пристигнали от Сиудад Реал75, които били направо за чудо и приказ. Аз черпя.
— Ами какво ще каже Бернарда?
— Момичетата са за вас. Смятам да ви чакам в салона, където ще си чета някое списание и ще съзерцавам хубавата стока отдалече, защото съм станал привърженик на моногамията, ако не in mentis76, то поне de facto.
— Благодаря ви, Фермин, но…
— Момче на осемнайсет години, който отхвърля такова предложение, очевидно не е с всичкия си. Незабавно трябва да направим нещо. Ето, вземете.
Той порови в джобовете си и ми подаде няколко монети. Запитах се дали това бяха дублоните, с които смяташе да финансира визитата ни в пищния харем на иберийските нимфи.
— Срещу толкова пари няма да получим и „добър вечер“, Фермин.
— Ама вие сте от ония, дето падат от дървото и никога не стигат до земята. Да не мислите, че наистина ще ви заведа при курви и после ще ви върна, пламнал от гонорея, при господин баща ви — най-светия човек, когото познавам? Онова за момичетата го казах само за да видя как ще реагирате, като апелирах към единствената част от вашата личност, която явно функционира. Давам ви тези монети, за да отидете до телефона на ъгъла и да се обадите на възлюбената си в известно усамотение.
— Беа изрично ми каза да не я търся аз.
— Също така ви каза, че ще се обади в петък, а днес е понеделник. Вие си решавайте. Едно нещо е да вярваш на жените, а съвсем друго — на приказките им.