Томас имаше сестра, с година по-малка от нас — Беатрис. На нея се дължеше нашето приятелство, защото, ако не я бях видял в онзи далечен следобед, уловила ръката на баща си в очакване на края на часовете, и не ми бе хрумнало да отправя безвкусна шега по неин адрес, моят приятел никога нямаше да ме напердаши и аз никога не бих се осмелил да разговарям с него. Беа Агилар беше живо копие на майка си и баща й я ценеше като зеницата на очите си. Червенокоса и извънредно бледа, тя винаги носеше най-скъпи рокли от коприна или фина вълна. Имаше фигура на манекен и ходеше изправена като бастун, самомнителна и убедена, че е принцеса от някаква собствена приказка. Очите й бяха сини със зеленикав оттенък, но тя самата настояваше, че цветът им бил „изумруден и сапфирен“. Въпреки че бе прекарала дълги години в строго католическо училище, или може би тъкмо поради това, когато не бе под погледа на баща си, Беа пиеше анасонлийка във висока чаша, носеше копринени чорапи от елегантния магазин „Сивата Перла“ и се гримираше като онези филмови вампирки, които смущаваха сънищата на моя приятел Фермин. Аз изобщо не можех да я понасям, а тя отговаряше на неприкритата ми враждебност с вяли погледи, пълни с презрение и безразличие. Беа имаше годеник, които отбиваше военната си служба като младши лейтенант в Мурсия. Той бе зализан фалангист30 на име Пабло Каскос Буендия и произхождаше от стара фамилия, която притежаваше множество корабостроителници в устията на галисийските реки. Младши лейтенантът Каскос Буендия, които през повечето време бе в отпуск благодарение на един свой чичо във Военното правителство, вечно държеше скучни речи за генетичното и духовно превъзходство на испанския народ и неминуемия залез на болшевишката империя.
— Маркс умря — тържествено заявяваше той.
— През 1883 г., ако трябва да бъдем точни — казвах аз.
— Ти да мълчиш, нещастник такъв, че като те фрасна, ще отхвърчиш до Ла Риоха31.
Неведнъж улавях Беа да се усмихва на себе си пред глупостите, които дрънкаше нейният приятел, младши лейтенантът. В такива случаи тя вдигаше поглед и ме наблюдаваше с непроницаемо изражение. Аз й се усмихвах с онази вяла сърдечност, характерна за врагове във временно примирие, но бързо отвръщах очи. По-скоро бих умрял, отколкото да си го призная, но в дълбините на душата си се боях от нея.
13
В началото на въпросната година Томас и Фермин Ромеро де Торес решиха да обединят своите дарби в един нов проект, който според тях щеше да освободи от военна служба моя приятел и мен. Фермин в частност не споделяше ентусиазма на господин Агилар относно армейския опит.
— Военната служба помага само да се открие какъв е процентът на идиотите сред народонаселението — твърдеше той. — И това се разбира още през първите две седмици, не е нужно да минат цели две години. Армията, бракът, църквата и банковата институция — това са четирите конника на Апокалипсиса. Да, да, смейте се, смейте се.
Анархо-либералните убеждения на Фермин Ромеро де Торес щяха да се поразклатят през един октомврийски следобед, когато по прищявка на съдбата посрещнахме в книжарницата една стара приятелка. Баща ми бе отишъл до град Аржентона, за да направи оценяване на колекция от книги, и нямаше да се върне до вечерта. Аз останах зад щанда на дюкяна, докато Фермин, с обичайните си маневри на еквилибрист, се качи на стълбата и се зае да подрежда последния рафт книги, който се намираше едва на педя от тавана. Малко преди да затворим, вече след залез-слънце, силуетът на Бернарда се очерта зад витрината. Беше облечена с дрехите, които носеше в четвъртък, свободния си ден, и ми махна с ръка. Само като я видях, ми стана светло на душата и й направих знак да влезе.
— Ах, колко сте пораснали! — възкликна тя от прага. — Едвам ви познах… вече сте цял мъж!
Прегърна ме, просълзена, като милваше главата, раменете и лицето ми, сякаш да провери дали нещо не съм се повредил в нейно отсъствие.
— Липсвате ни у дома, млади господине — рече тя, свеждайки поглед.
— И ти ми липсваше, Бернарда. Хайде, дай ми целувка.
Целуна ме плахо, а аз звучно я мляснах по двете бузи. Тя се засмя. Прочетох в очите й, че очаква да я разпитам за Клара, но нямах никакво намерение да го правя.
30
Фаланга — авторитарна политическа организация, основана през 1933 г. от Х. А. Примо де Ривера в опозиция на Втората Испанска република. — Бел.прев.