— Нямаш право да ми говориш така, Даниел. Ти не ме познаваш.
— Кажи ми, че греша, и ще си отида. Обичаш ли го?
Гледахме се дълго и безмълвно.
— Не зная — промълви накрая тя. — Не зная.
— Някой е казал веднъж, че щом се замисляш дали обичаш някого, значи вече завинаги си престанал да го обичаш — рекох аз.
Беа потърси иронията в изражението ми.
— Кой го е казал?
— Един човек на име Жулиан Каракс.
— Твой приятел?
Кимнах и сам се изненадах от това.
— Нещо такова.
— Ще трябва да ме запознаеш с него.
— Още тази вечер, ако искаш.
Напуснахме университета под едно мораво, наранено небе. Вървяхме без посока, по-скоро за да свикнем с крачката на другия, отколкото да стигнем до определена цел. Потърсихме убежище в единствената ни обща тема — нейния брат Томас. Беа говореше за него, сякаш бе чужд човек, когото обичаше, но почти не познаваше. Тя все избягваше погледа ми и се усмихваше неспокойно. Чувствах, че съжалява за онова, което ми бе казала в двора на университета, че думите все още я глождят и й причиняват болка.
— Слушай, за онова, дето ти казах одеве — рече тя ни в клин, ни в ръкав, — нито дума на Томас, нали?
— Разбира се. На никого няма да кажа.
Тя нервно се изсмя.
— И аз не знам какво ме прихвана. Не се обиждай, но понякога човек говори по-свободно пред някой непознат, отколкото пред близките си. Защо ли е така?
Свих рамене.
— Навярно защото непознатият ни вижда такива, каквито сме, а не каквито му се иска да бъдем.
— Това пак твоят приятел Каракс ли го е казал?
— Не, аз го измислих току-що, за да те впечатля.
— А как ме виждаш ти?
— Като загадка.
— Това е най-странният комплимент, който някога са ми правили.
— Не е комплимент. Заплаха е.
— Какво искаш да кажеш?
— Загадките са за това — да бъдат разрешени, да разбереш какво крият.
— Може би ще се разочароваш, когато откриеш какво има вътре.
— Може би ще се изненадам. А също и ти.
— Томас никога не ми е казвал, че си толкова безочлив.
— Така е, защото и малкото безочие, което имам, съм го запазил изцяло за теб.
— И защо?
Защото се боя от теб, помислих си.
Приютихме се в едно старо кафене близо до театър „Полиорама“. Уединени до една маса край прозореца, поръчахме сандвичи с шунка „серано“46 и две кафета с мляко, за да се сгреем. След малко управителят, мършав човечец с лице на куцо дяволче, се приближи до масата ни с услужливо изражение.
— Вий ли бехте онез, дет’ искаха сан’вичи с шунка?
Кимнахме.
— Съжалявам, ама требва да ви кажа, от името на управата, че нема ни късче шунка. Мо’а да предложа черна, бела или смесена бутифара47, кюфтета или чистора48. Първо качество, пресни, та пресни. Имам и маринована сардина, ако избегвате месни продукти по религиозни причини. То нали е петък…
— За мен кафето с мляко е достатъчно, наистина — отвърна Беа.
Аз обаче умирах от глад.
— А бихте ли ни донесли две порции пикантни картофи? — рекох. — И малко хляб, моля.
— Ей сегичка, гу’сине. И ша прощавате, че некои продукти не стигат. Обикновено от ’сичко си имам, че и болшевишки хайвер даже. Ама тая вечер е полуфиналът за европейската купа, та имам ’ного клиенти. Ей, голем мач!
Управителят се отдалечи с церемониален жест. Беа го наблюдаваше развеселена.
— Откъде е този акцент? Хаен49?
— Санта Колома де Граманет50 — уточних аз. — Май рядко пътуваш с метрото, а?
— Баща ми казва, че метрото е пълно с всякаква сган и че ако жена пътува сама, циганите й пускат ръце.
Щях да кажа нещо, но реших да премълча. Беа се разсмя. Щом ни донесоха кафетата и храната, веднага се нахвърлих върху тях без претенции за изтънченост. Беа не хапна нищичко. Обвила с длани димящата чаша, тя ме наблюдаваше полуусмихната, отчасти с любопитство, отчасти с почуда.
— И тъй, какво е онова невиждано нещо, което ще ми покажеш днес?
— Разни неща. Всъщност онова, което ще ти покажа, е част от една история. Не ми ли каза оня ден, че най-много обичаш да четеш?
Беа кимна, повдигайки вежди.
— Е добре, това е една история за книги.
46
Букв. „планинска шунка“ — пушена испанска шунка, която обикновено се сервира сурова на тънки резени; подобна е на италианското „прошуто“ — Бел.прев.