Изгледах лошо Сетне.
— Предполагам, можеш да ни заведеш при сянката.
Той кимна.
Извърнах се към Зия.
— Ако направи или каже нещо, което не ти харесва, го изгори.
— С удоволствие.
Заповядах на лентите да се развържат само при устата му.
— Мили Хор, приятелю! — започна да се вайка Сетне. — Защо ме овърза?
— Ами, чакай да помисля… може би защото се опита да ме убиеш.
— О, това ли било? — въздъхна той. — Виж какво, приятелю, ако смяташ да реагираш толкова бурно всеки път, когато се опитвам да те убия…
— Да реагира бурно ли? — възкликна Зия и измагьоса в ръката си нажежена до бяло огнена топка.
— Добре де, добре — рече Сетне. — Вижте какво, онзи капитан, демонът, така и така щеше да се обърне срещу вас. Аз само подпомогнах нещата. И за това си имаше причина! Трябваше да дойдем тук, в Демонската земя, нали така? Вашият капитан за нищо на света не би се съгласил да поеме по този курс, ако не смяташе, че може да ви убие. Това тук му е родината! Демоните не докарват тук простосмъртни — освен за закуска де.
Не биваше да забравям, че Сетне е изпечен лъжец. Каквото и да ми кажеше, това си бяха празни приказки. Впрегнах волята си, за да не му се хвана на думите, но пак беше трудно да не ги сметна за разумни.
— Значи си щял да оставиш Окървавената секира да ме убие — казах аз, — но от благородни подбуди.
— О, знаех, че ще му надвиеш — заяви Сетне.
Зия вдигна свитъка.
— И заради това ли побягна с „Книгата на Тот“?
— Как така съм побягнал? Просто смятах да поразузная! Исках да намеря сянката, за да ви заведа при нея! Но това не е важно. Ако ме пуснете, пак мога да ви отведа при сянката на Апоп, и то без да ви видят.
— Как? — попита Зия.
Сетне изсумтя възмутено.
— Аз, кукло, правя магии още откакто предците ти са били пеленачета. Наистина не мога да правя всички заклинания на простосмъртните, които ми се иска… — Той погледна натъжен „Книгата на Тот“. — Подбрал съм някои неща, които са по силите единствено на призраците. Развържете ме и ще ви покажа.
Аз погледнах Зия. Долових, че си мисли същото като мен: ужасна идея, но не разполагахме с по-добра.
— Направо не мога да повярвам, че наистина го мислим за възможно — промърмори тя.
Сетне се ухили.
— Ей, умнички сте ми. Това е най-доброто, което можете да направите. Пък и искам да успеете! Както вече казах, не искам Апоп да ме унищожи. Няма да съжалявате.
— Почти сигурен съм в обратното — заявих аз, после щракнах с пръсти и Лентите на Хатор се размотаха.
Блестящият план на Сетне ли? Той ни превърна в демони.
Е, да… само привидно: приличахме на демони, но това бе най-добрата магия за зрителна измама, която бях виждал.
Зия само ме погледна и прихна. Не си виждах лицето, но тя ми обясни, че сега съм имал за глава тежък тирбушон. Все пак забелязах, че кожата ми е цикламена на цвят и че съм с космати криви крака като на шимпанзе.
Не винях Зия, задето се е засмяла, но и тя не изглеждаше по-добре. Беше се преобразила в едра мускулеста демонка с яркозелена кожа, рокля на ивици като на зебра и глава на пираня.
— Отлично — заяви Сетне. — Сега ще се впишете в пейзажа.
— Ами ти? — попитах аз.
Той разпери ръце. Пак беше по дънки, бели маратонки и черно сако. Диамантените пръстени по малките му пръсти и златният ланец с ankh проблясваха в светлината на огнената лава. Единствената разлика бе, че върху червената му тениска сега пишеше: МАХАЙТЕ СЕ, ДЕМОНИ!
— Няма как, приятелче, да направиш съвършенството още по-съвършено. Пък и това облекло върши работа — на демоните дори няма да им мигне окото, ако приемем, че изобщо имат очи де. Хайде, елате!
Той се понесе навътре в сушата, без да изчаква и да проверява дали сме тръгнали след него.
От време на време поглеждаше в „Книгата на Тот“ — за указания. Обясни, че ще бъде невъзможно да открием в тази променяща се местност сянката, ако не се допитваме до книгата, която служеше за нещо средно между компас, туристически пътеводител и разписание като във „Фармърс Алманак“13.
Обеща да стигнем бързо, но на мен пътуването ми се стори доста дълго. Не бях сигурен, че няма да полудея, ако постоя още малко в Демонската земя. Местността приличаше на зрителна измама. Различихме в далечината голяма планинска верига, повървяхме, има-няма, петнайсетина метра и установихме, че планината е съвсем мъничка и можем направо да я прескочим. Аз стъпих в една локвичка и изневиделица започнах да се давя в пълен с вода трап с ширина петнайсет метра. Огромните египетски храмове се срутваха и пак се пренареждаха, като че ли някакъв невидим великан си играеше с кубчета. Сякаш от дън земя изникваха варовикови зъбери, по които вече бяха изсечени монументални статуи на гротескни чудовища. Докато минавахме покрай каменните лица, те се обърнаха и ни загледаха.
13
Американско периодично издание, което излиза от 1818 г. и съдържа сведения за времето и препоръки за градинарите, фермерите и рибарите. — Б.пр.