В северния край на коридора Джаз беше приклекнала до Клио и лекуваше ръката й, която беше станала на слънчоглед. Но Клио беше пострадала по-леко от противника си. В краката й лежеше романът „Дейвид Копърфийлд“ с човешки размери и аз изпитах чувството, че това доскоро е бил магьосник от вражеския лагер.
(Картър твърди, че Дейвид Копърфийлд наистина бил магьосник. Кой знае защо, го смята за смешно. Просто не му обръщайте внимание. Като мен.)
Дори нашите дечковци се бяха включили в бойните действия. Малката Шелби бе търкулнала пастелите си по коридора, та противниците да се препънат в тях. Сега размахваше вълшебната пръчка като тенис ракета, промушваше се тичешком между краката на възрастните магьосници, удряше ги по задните части и крещеше, та се късаше:
— Умри, умри, умри!
Много милички са децата, нали?
Шелби фрасна с вълшебната пръчка един голям метален воин, безспорно shabti, който се преобрази на шкембесто прасе във всички цветове на дъгата. Имах лошото предчувствие, че ако доживеем до вечерта, Шелби ще поиска да задържи прасето.
Някои от жителите на Първи ном ни помагаха, но те бяха потискащо малко. Шепа едва кретащи грохнали магьосници и отчаяни търговци мятаха талисмани и отбиваха заклинанията.
Напредвахме бавно, но сигурно към вратата, а основният клин на неприятеля явно бе насочил всичките си сили към един-единствен нападател.
Когато видях към кого, се изкуших и аз да се превърна сама в хамстер, да се разцвърча и да си плюя на петите.
Беше дошъл Уолт. Провираше се с голи ръце през вражеската линия: мяташе с нечовешка сила на земята някой от противниковите магьосници, после докосваше друг и в миг го омотаваше в ивици плат, с които той заприличваше на мумия. Грабна жезъла на трети бунтовник и го превърна в прах. Накрая размаха ръка към останалите врагове, а те се смалиха и станаха кукли. Около всеки от миниатюрните магьосници изскочи съдина, в каквито погребват вътрешните органи на мумиите, и после тя беше запушена здраво с капаче във формата на глава на животно. Клетите магьосници се разпищяха отчаяни, заблъскаха по глинените грънци и се заклатиха като редица много нещастни кегли за боулинг.
Уолт се извърна към приятелите ни.
— Всички добре ли са?
Изглеждаше си нормално, като някогашния Уолт, висок и мускулест, със самоуверено лице, меки кафяви очи и силни ръце. Но дрехите му бяха други. Сега той беше в дънки, в тъмна тениска на Dead Weather14 и черно кожено яке, облеклото на Анубис, пригодено така, че да бъде по мярка на Уолт. Единственото, което трябваше да направя, беше да сведа поглед съвсем леко към Дуат, където видях, че Анубис стои, все така дразнещо неотразим. Двамата заемаха едно и също място.
— Бъдете готови — каза Уолт на войската ни. — Запечатили са вратата, но мога да… — Точно тогава ме забеляза и гласът му трепна. — Сейди — рече. — Аз…
— Нещо за отварянето на вратите ли? — попитах аз.
Уолт кимна безмълвно.
— В такъв случай стига си ме зяпал и отвори вратите, че вече ме дразниш, момче.
Говорех и на двамата. Струваше ми се съвсем естествено. И ми олекна, че съм си изкарала гнева. По-късно щях да се занимавам с тези двамата… с този де… всъщност все едно. Точно сега чичо имаше нужда от мен.
Уолт-Анубис има наглостта да се усмихне.
Допря ръка до вратата. По повърхността й се разнесе сива пепел. Бронзът се разпадна на прах.
— Първо ти — каза ми Уолт и ние нахълтахме в Залата на епохите.
18. Как момчето на смъртта се притече на помощ
Добрата новина: Еймъс не беше съвсем сам.
Лошата: подкрепяше го богът на злото.
След като се изсипахме в Залата на епохите, опитът ни да спасим Еймъс беше преустановен. Не бяхме очаквали да видим смъртоносен въздушен балет със светкавици и ножове. Йероглифите, които обикновено се рееха из помещението, ги нямаше. Холографските завеси от двете страни трепкаха слабо. Някои направо бяха рухнали.
Както и подозирах, тук заедно с Еймъс се беше залостил отряд за бързо реагиране от противникови магьосници, но както личеше, те вече съжаляваха, че са взели такова решение.