Въпреки името, училището се ядваше. Всички ученици имаха една или друга художествена, музикална или театрална дарба. Програмата беше гъвкава, с много време за самостоятелни занятия, което за нас, магьосниците, беше само добре дошло. Ако се наложеше, можехме да хукнем да се бием с чудовища и, нали бяхме магьосници, не ни беше трудно да се покажем надарени. Алиса използваше земната си магия, за да вае скулптури. Уолт се беше специализирал в накитите. Клио пишеше изумително и можеше да преразказва отдавна забравени древноегипетски предания. Колкото до мен, не ми трябваше магия. Аз си бях родена актриса.
/_Стига си се смял, Картър._/
Сигурно не очаквате, че насред Бруклин има такова нещо, но училището ни беше с парк с много декари зелени морави, добре поддържани дървета и живи плетове, дори с езерце с патици и лебеди.
Танцовата забава беше в павилиона пред административната сграда. В беседката свиреше оркестър. По дърветата светеха лампички. Учителите обикаляха, за да ни държат под око, да не би някой от по-големите ученици да се шмугне в храстите.
Опитвах се да не мисля за това, но покрай музиката и множеството се сетих за предната вечер в Далас — съвсем различно празненство, завършило зле. Спомних си как Дж. Д. Грисъм стисна ръката ми и ми пожела успех, а после хукна да спасява жена си.
В мен се надигнаха ужасни угризения. Постарах се да ги притъпя. Нямаше да помогна на семейство Грисъм, ако се разплачех насред танцовата забава. Нямаше да помогна и на приятелите си, само щях да им разваля купона.
След като групата ни се разпръсна из тълпата, аз се обърнах към Картър, който си наместваше вратовръзката.
— Точно така — казах му. — Добре ще ти дойде да потанцуваш.
Той ме погледна ужасен.
— Моля?
Повиках една от приятелките си — обикновена простосмъртна, мило момиче на име Лейси. Беше една година по-малка от мен, затова ми подражаваше много. (Знам, трудно е да не ми се подражава.) Беше с прелестни руси плитки, уста, пълна с брекети, и вероятно беше единственият човек на забавата, който се притесняваше повече от брат ми. Но го беше виждала на снимки и явно го смяташе за неотразим. Не й се сърдех. В повечето други неща проявяваше отличен вкус.
— Лейси… Картър — запознах ги аз.
— Изглеждаш като на снимките — усмихна се Лейси.
Ластичетата по брекетите й се редуваха: едно бяло, едно розово — като роклята.
Картър каза:
— Ъъъ…
— Не знае да танцува — обясних на Лейси. — Ще ти бъда много признателна, ако го научиш.
— Ама разбира се! — изписка тя.
Сграбчи брат ми за ръката и го затегли нанякъде.
Почувствах се по-добре. Може би все пак щях да се позабавлявам днес вечерта.
Точно тогава се обърнах и се озовах лице в лице с една от обикновените простосмъртни, която не ми беше особено симпатична: Дрю Танака, главатарка на най-ухажваните момичета, заедно с взвода си супермоделки.
— Сейди! — прегърна ме тя. Парфюмът й миришеше на нещо средно между рози и сълзотворен газ. — Много се радвам, че си тук, скъпа. Ако знаех, че ще дойдеш, можеше да се качиш с нас на лимузината!
Приятелките й започнаха да охкат състрадателно и се ухилиха, да не би да не забележа, че изобщо не са искрени. Бяха облечени, общо взето, еднакво, в най-новите копринени дизайнерски тоалети, които родителите им бяха поръчали по време на последната седмица на модата. Дрю беше най-висока и бе издокарана най-лъскаво (употребявам думата като обида), беше си сложила ужасна розова линия за очи, косата й беше на ситни черни къдрички — явно свидетелство, че Дрю е тръгнала на свой си кръстоносен поход, за да върне студеното къдрене от осемдесетте години на XX век. Носеше медальон — проблясващо платинено Д с диаманти отгоре, вероятно първата буква на името й или може би средната й оценка3.
Усмихнах й се със стиснати устни.
— Лимузина, лелеее! Благодаря. Но едва ли е щяло да остане място, след като в нея сте се качили вие с приятелките ти и с раздутото ви его.
Дрю се нацупи.
— Бива ли да говориш така, скъпа! Къде е Уолт? Още ли е болно клетото бебче?
Някои от момичетата зад нея се прокашляха в шепа — имитираха Уолт.
Идеше ми да издърпам от Дуат жезъла и да ги превърна всичките в червеи за патиците. Бях почти сигурна, че ще се справя, и се съмнявах след това те да липсват на някого, но се сдържах.