Еймъс и камуфлажното момиче бяха погълнати от онова, което правеха — местеха фигурките по картата, и в началото не ни забелязаха.
Еймъс беше в традиционната ленена роба. Нали беше с тяло като бъчва, приличаше малко на монаха Тък6, само дето беше по-мургав и с по-гъста коса. Сплетените му къдрици бяха украсени със златни топчета. Кръглите му очи проблясваха, докато той разглеждаше картата. Беше заметнат с леопардовата кожа на Главен лектор.
Колкото до младата жена… о, богове на Египет. Това беше Зия.
Никога дотогава не я бях виждала в съвременни дрехи. Тя беше в камуфлажен панталон с джобове отстрани, туристически обувки и потник в масленозелен цвят, който отиваше много на медната й кожа. Черната й коса беше по-дълга, отколкото я помнех. Зия изглеждаше много по-пораснала и хубава, отколкото преди половин година, и аз се радвах, че Картър не е дошъл с нас. Щеше да зяпне от изумление и после щеше да му бъде трудно да си затвори устата.
/_Да, Картър, наистина щеше да ти бъде трудно. Зия изглеждаше направо неотразимо, като момиче командос._/
Еймъс премести една от фигурките върху картата.
— Така — обясни той на Зия.
— Добре — отвърна тя. — Но Париж ще остане незащитен.
Аз се прокашлях.
— Прекъсваме ли ви?
Еймъс се обърна и грейна в усмивка.
— Сейди!
Притисна ме в обятията си, после разроши с обич косата ми.
— Ау — възкликнах аз.
Той прихна.
— Извинявай. Просто се радвам много да те видя. — Чичо погледна Леонид. — А това е…
Зия изруга. Застана между Еймъс и младежа.
— Той е от руснаците! Защо е тук?
— Успокой се — казах й аз. — Приятел е.
Обясних как Леонид се е появил на танците. Той се опита да помогне, но не се сдържаше и пак започваше да говори на руски.
— Чакай — спря го Еймъс. — Нека улесним нещата. — Докосна Леонид по челото: — Med-wah!
Във въздуха над нас в червено запламтя йероглифът за „Говори!“:
— Готово — възкликна чичо. — Това би трябвало да помогне.
Веждите на Леонид се изстреляха нагоре.
— Знаеш руски?
Еймъс се усмихна.
— Всъщност следващите няколко минути ще говорим на древноегипетски, но на всички ще им звучи като родния им език.
— Страхотно — рекох аз. — Възползвай се максимално, Леонид.
Той свали фуражката и започна да си играе с козирката.
— Сара Джейкъби и заместникът й, Куай… искат да ви нападнат.
— Знаем — отвърна хладно Еймъс.
— Не, вие не разбирате — възрази руснакът с глас, разтреперан от страх. — Те са злодеи! Сдушили са се с Апоп!
Може би беше съвпадение, но когато той изрече името, няколко от фигурките по картата заискриха и се стопиха. Сърцето ми сякаш последва примера им.
— Чакайте — казах аз. — Откъде знаеш, Леониде?
Ушите му порозовяха.
— След смъртта на Меншиков в нома ни дойдоха Джейкъби и Куай. Ние им дадохме убежище. Не след дълго Джейкъби взе властта в свои ръце, а другарите ми не възразиха. Те… такова… мразят до смърт всички от семейство Кейн. — Той ме погледна гузно. — След като миналата година проникнахте в щабквартирата ни… хм, другите руснаци ви обвиняват за смъртта на Меншиков и възхода на Апоп. Обвиняват ви за всичко.
— Свикнала съм — отвърнах аз. — А ти не изпитваше ли същото?
Леонид стисна фуражката.
— Видях какви способности притежавате. Разгромихте чудовището tjesu-heru. Можехте да унищожите и мен, но не го направихте. Не ми приличахте на злодеи.
— Благодаря.
— След като се запознахме, ми стана любопитно. Започнах да чета стари свитъци, да се уча да направлявам мощта на бог Шу. Открай време съм добър с магиите, свързани със стихията въздух.
Еймъс изсумтя.
— Искало се е храброст, Леониде. Да изучаваш пътя на боговете самостоятелно, в сърцето на Руския ном? Бил си доста смел.
— Бях безразсъден. — Челото на руснака беше влажно от избилата по него пот. — Джейкъби е убивала магьосници и за по-дребни престъпления. Веднъж един мой приятел, старец на име Михаил, допусна грешката да заяви, че може би не всички в рода Кейн са лоши. Джейкъби го задържа под стража за измяна. Предаде го на Куай, който прави магии със… със светкавици… ужасни неща. Чух как Михаил пищя в тъмницата три нощи, преди да умре.