— Седемте ленти на Хатор — прошепна Уолт. — Де да можех и аз да правя такива.
— На мен ми се намират — пророни Зия. — Но се презареждат наистина дълго. Моите ще бъдат готови чак през декември.
Уолт я погледна със страхопочитание.
Демоните с гилотините се пръснаха на ветрило около обвиняемия.
Самият той нямаше вид на човек, който ще създава неприятности и заслужава чак такава охрана. Беше нисък — не чак колкото Бес, имайте го предвид, но пак си беше дребен. Ръцете и краката му бяха кльощави. Гърдите му приличаха на ксилофон от ребра. Въпреки това Сетне издаде брадичка и се ухили самоуверено, сякаш светът му принадлежеше, а това не е никак лесно, ако си само по препаска и няколко розови ленти.
Лицето му безспорно беше същото като онова, което бях видяла на стената в Далаския музей и после още веднъж в Залата на епохите. Именно Сетне беше жрецът, принесъл в жертва бика в трепкащото видение от Новото царство.
Беше със същия орлов нос, натежали клепачи и тънки жестоки устни. Повечето жреци от дълбока древност бяха гологлави, докато Сетне беше с тъмна гъста коса, пригладена назад с помада като на конте от петдесетте години на XX век. Ако го бях срещнала на „Пикадили Съркъс“10 (надявам се, с повече дрехи), веднага щях да реша, че разнася флаери или продава на черно билети за представление в Уест Енд, и щях да го заобиколя. Мазен и дразнещ? Да. Опасен? Не бих казала.
Демоните с глави като гилотини бутнаха Сетне да застане на колене. На него това явно му се стори забавно. Той огледа набързо помещението и ни видя всички. Постарах се да не го гледам в очите, но си беше трудничко. Сетне ме позна и ми намигна. Кой знае как, усетих, че разчита доста добре разбърканите ми чувства и те му се виждат смешни.
Наклони глава към престола.
— Господарю Озирис, и цялата тази суматоха заради мен? Било е излишно.
Баща ми не отговори. Свъсен, даде с ръка знак на Смутителя, който затърси из свитъка и накрая намери нужното място.
— Сетне, известен още като княз Хемвасет…
— Я виж ти… — ухили ми се Сетне и аз едвам се сдържах да не му се усмихна в отговор. — От известно време не съм чувал това име. Древна история!
Смутителя изпухтя.
— Обвинен си в гнусни престъпления! Богохулствал си четири хиляди деветдесет и два пъти.
— Деветдесет и един — поправи го Сетне. — Онази шега за господаря Хор… беше си чисто недоразумение. — Той намигна на Картър. — Прав ли съм, малкият?
Откъде, да го вземат мътните, знаеше за Картър и Хор?
Смутителя продължи да рови шумно из свитъка.
— Правил си магии, воден от зли помисли, включително двайсет и три за убийства…
— Самозащита! — възкликна Сетне и се опита да разпери ръце, но лентите му пречеха.
— Включително един случай, когато са ти платили, за да убиеш с магия — продължи Смутителя.
Сетне сви рамене.
— Това пък беше самозащита за работодателя.
— Съзаклятничил си срещу трима фараони — допълни Смутителя. — Шест пъти си се опитвал да свалиш от власт Дома на живота. И най-печалното, плячкосал си шест гробници, за да откраднеш книги с магии.
Сетне се усмихна безгрижно. Погледна ме, сякаш казваше: „Чуваш ли го какви ги плещи тоя?“.
— Виж какво, Смутителю — рече той, — това ти е името, нали? Красив умен бог на правосъдието като теб… явно си преуморен от работа и недооценен. Мъчно ми е за теб, наистина. Можеш да вършиш и по-полезни неща от това да се ровиш из старата история. Пък и всички тези обвинения… вече съм отговарял за тях на предишните съдебни процеси.
— О! — обърка се Смутителя. Намести притеснен перуката си и се извърна към татко. — В такъв случай дали, господарю, да не го пуснем да си върви по живо, по здраво?
— Не, Смутителю. — Татко се наклони напред. — Задържаният употребява вълшебни думи, за да ти влияе на мислите и да изопачи и най-свещените магии на Маат. Опасен е дори вързан.
Сетне започна да си разглежда ноктите.
— Господарю Озирис, поласкан съм, но честно, тези обвинения…
— Тишина!
Татко замахна рязко към задържания. Йероглифите, които се въртяха около него, заблестяха по-ярко. Лентите на Хатор се затегнаха.
Сетне започна да се дави. Самодоволството върху лицето му се стопи, изместено от неподправена омраза. Усетих колко е разгневен. Идеше му да убие баща ми, да ни убие всички.
— Татко! — казах аз. — Много те моля, недей!