Да чака и да се заеме отново с проучването на легендата за Артур. Което вече даваше плодове. Нина знаеше, че и преди е виждала символа на лабиринта, гравиран върху меча, и не след дълго се сети къде.
— Гластънбъри — продължи тя, като отвори една от книгите и я постави върху меча. На страницата се виждаше същият лабиринт — изкривен, разпънат по диагонал, но криволичещата линия следваше абсолютно същите завои. — Това представлява пътеката по билото на хълма Гластънбъри Тор в Съмърсет. — В друга книга имаше цветна снимка на малък хълм, който се издигаше почти неестествено над равния английски пейзаж, а на върха му стърчеше каменна кула. Хълмът имаше необичаен вид, наподобяващ кръгъл, обрасъл с трева зигурат15. — Терасите го обграждат изцяло, но ако вървиш по пътеката от основата до върха, тя следва абсолютно същия маршрут като този, гравиран върху меча.
Мичъл огледа снимката.
— Дори не изглежда като истинско. Не е естествено образование, нали?
— Самият хълм е, но терасите са оформени от хората през хилядолетията. Този район е бил населен още от неолита, преди шест хиляди години.
— Ами кулата? И тя ли е част от легендата за Артур?
Тя поклати глава.
— Не, тя е построена по-скоро — единственото останало от средновековен параклис на свети Михаил. Но самият хълм определено е свързан с артурианския мит.
Мичъл потупа с пръст по един от символите върху меча.
— Значи според теб това са един вид улики към откриването на гробницата на Артур и Екскалибур? Нещо като карта?
— Един вид, да. Не знам какво точно представляват точките по лабиринта, но съм сигурна, че ще успея да го разбера на място.
— Искаш да отидеш до Гластънбъри?
— Непременно — кимна Нина. — Още днес, ако е възможно.
— Няма да е зле да уведомим британците за това, което става — щом ще разкопаваме една от най-великите им легенди, те сигурно имат какво да кажат по въпроса.
— А какво ще стане, ако наистина намерим Екскалибур? Хълмът е част от Националния тръст, нещо като държавен паметник. Всичко, което открием там, на практика принадлежи на британците.
— Мисля, че ще успеем да убедим правителството да заобиколи правилата — каза Мичъл с усмивка. — Ще ги убедя да открият някой местен експерт, който да ни помага; някой, който познава района, ще ни е от полза. Наистина ли искаш още днес да отидеш?
— Колкото по-рано, толкова по-големи са шансовете ни да открием Екскалибур преди хората на Васюкович.
Мичъл кимна.
— Ще уредя нещата. Къде е Еди?
— В хотела.
— Как е той?
— Не знам — призна честно Нина.
— Ще ти се обадя щом уредя всичко — каза Мичъл. Той внимателно прибра парчетата от меча в тапицираното метално ковчеже. — Иди при Еди, виж дали е добре.
— Добре — каза Нина, докато той прибираше куфарчето и излизаше от стаята.
Но тя не спираше да мисли, че Чейс не е добре — и че каквото и да му каже, то нямаше да оправи нещата.
— Еди? Тук ли си?
— Да — чу се равнодушният му отговор.
Поне й говореше, помисли си Нина, докато затваряше вратата на хотелската им стая. Тя го откри да лежи на леглото, втренчен в тавана.
— Какво правиш?
— Нищо… Просто мисля.
Тя знаеше за какво си мисли, но все още не искаше да повдига въпроса, разтревожена от неговата реакция. Вместо това тя седна до него, хвана го за ръката и леко я стисна.
— Искаш ли да ти донеса нещо?
— Не, добре съм. Къде беше? В посолството ли?
Тя кимна.
— Мисля, че разбрахме къде се намира Екскалибур.
— Ние? Ти и Джак?
Тя усети промяната на тона му, когато спомена Мичъл, но предпочете да я пренебрегне.
— Намира се в Гластънбъри. Най-вероятно някъде под хълма. Ще отидем да проверим.
— Ти и Джак.
— Не, всички ние — настоя тя. — Ти и аз.
Той я погледна право в очите за пръв път, откакто беше влязла в стаята.
— Не. Аз няма да отида.
— Какво?
— Няма да отида. Ти също.
Нина го погледна изненадано.
— Моля? Какво каза?
— Казах, че няма да отидеш. Слагаме край на всичко това.
— Какво имаш предвид под „всичко това“?
— Имам предвид — рече Чейс и рязко седна в леглото, — всичкото това тичане по целия свят, търсене на съкровища и разни парченца от някакви древни боклуци! Нека шибаните руснаци намерят меча, на кого му пука!
— Знаеш, че не можем да го направим — каза Нина, опитвайки се да преглътне гнева си. — Въпрос на национална сигурност.
— Как да съм сигурен в това? Ти сама го каза, че цялата тая работа със земната енергия, енергийните линии и всичко останало са пълни глупости!
— Вече не съм сигурна в това. Във всеки случай Васюкович очевидно го вярва — и точно заради това трябва да намерим Екскалибур преди него!
Той издърпа ръката си и стана от леглото.
— Дори ако това означава да умреш? — попита той с горчивина в гласа.
— Еди, онова, което се случи с Мици, не стана по твоя вина — възпротиви се Нина.
— Чия е тогава вината? Аз обещах на Бригите, че ще се грижа за нея, че ще я пазя, а сега тя е мъртва! Ако не я бях забъркал в това, тя още щеше да е жива, за Бога! — Гласът му се пречупи. — Та тя беше още дете! Не беше професионалист, не е както когато загина Хуго — той си вършеше работата, познаваше много добре рисковете. Но нейната работа не беше да поема рискове, тя дори не знаеше, че работата ще бъде рискована! Просто искаше да ми помогне — и това я уби! Аз я убих!
— Не, не си! — проплака Нина. — Уби я онази кучка с боядисаната коса, която застреля и Бернд. Ти… Ти не си виновен за нищо, Еди!
— Напротив. Аз бях отговорен за Мици, отговорен съм и за теб. Цялата тази работа стана твърде опасна. Затова никъде няма да ходиш и това е.
Нина се изправи и го погледна очи в очи.
— Ти не можеш да ми казваш какво мога и какво не, Еди — каза тя със студен глас, като едва успяваше да прикрие треперенето си. — Ако си мислиш, че така ще бъде, тогава май стана по-добре, че още не сме определили датата.
Чейс я изгледа мълчаливо, с каменно изражение на лицето. Пресегна се, грабна коженото си яке и тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — попита Нина.
— Навън.
— Еди, почакай… — Но той излезе и затръшна вратата след себе си.
Нина гледаше безизразно към нея, без да знае как да постъпи. След това неохотно се обърна и се върна при леглото. Седна на ръба му, опитвайки се да се справи с обърканите си чувства.
— Радвам се да те видя тук — разнесе се топъл глас с шотландски акцент над претъпканата по обяд кръчма.
Чейс вдигна глава и видя Мак да стои до масата, с чаша уиски в ръка и лека усмивка на лицето. Чейс не се усмихна в отговор.
— Ако Нина те изпраща, просто си губиш времето.
— Разговарях с Нина преди два часа, да — каза Мак като седна на стола срещу него и остави чашата на масата, — но тя не ме е молила за нищо. Просто искаше да знае дали съм те виждал. Казах й, че не съм — но имах усещането, че ще те намеря тук. — Той огледа залата. „Халба бира“ беше доста популярна кръчма в централен Лондон, украсена с фалшиви стари греди и рафтове, пълни с фалшиви антики, купени на кило, но за Чейс тя значеше много. — Ти винаги намираше утеха тук, когато София ти стъжняваше живота вкъщи. Както виждам, старите навици умират трудно. Пък и откога не сме се срещали на по питие тук. Колко минаха, пет години?
— Горе-долу.
— Обаче атмосферата е някак по-различна, откакто забраниха пушенето. Сега вече дори мога да видя задната стена. — Той повдигна вежди и се обърна към Чейс. — Мили боже, тоя тапет винаги ли е бил толкова ужасен? — Изражението на Чейс не се промени. — Хм. Няма дори следа от усмивка — нещата са доста по-зле, отколкото предполагах.