— Дадохме на доктор Равишо да опита. За всеки случай. Няма ефект. Затова сме пак на изходна позиция.
Кърт отпи от скоча и погледна към смачканата бележка, която Кенсингтън му беше дал.
— Да не би да сте научили имена и телефонни номера там? — попита Рената.
— Кураторът пишеше това, когато кранът разби стената.
Подаде ѝ го.
— Софи С… не ми звучи познато.
— И на нас — каза Кърт. — Но той се опитваше да ни каже нещо.
— Може би иска да открием тази жена — предположи Джо. — Може би тя ще ни помогне. Ами ако Софи С. е мистериозният покровител, който е дарил всички артефакти за големия търг?
— Жалко тогава, че не е писал по-бързо — каза Кърт.
— Защо да го пише? — попита Рената. — Защо просто не ви е казал?
Кърт също се беше чудил за това.
— От начина, по който говореше и оглеждаше стаята, ми се стори, че може да е подслушван. Или поне той мислеше така.
Тя отпи от чашата си.
— Значи пише бележката, за да ви даде някаква информация, докато ви говори, че не знае нищо.
Кърт кимна.
— Сигурно е съобразил, че могат да го чуят, но не и да го видят. Мисля, че се опитваше да ни помогне, но просто не успя.
— Тогава защо са го убили, ако са го държали в ръцете си? — попита тя.
— По същата причина, поради която убиха Хаген — каза Кърт. — За да прикрият следите си. Сигурно са се досетили, че той ще се пречупи рано или късно. Нашата поява вероятно просто ускори нещата.
— Може да са се целили и в трима ви — предположи тя.
— Вероятно — каза Кърт. Причините вече нямаха значение. Важен беше резултатът. И сега той беше в полза на врага им, защото бяха изгубили двете си най-добри следи. Поне все още бяха в играта. — Трябва да намерим тази Софи — каза Кърт, като се обърна към Рената. — Ти имаш по-голям достъп до имена и регистри от нас. Мислиш ли, че приятелите ти от Интерпол ще ни помогнат? Може би тя е приятелка на Кингстън или член на управителния съвет на музея, или пък някой от спонсорите.
— Може и да е сред поканените на партито — каза Джо.
Рената кимна.
— Ще поръчам АИВБ2 и Интерпол да проверят — каза тя. — Това е малък остров. Едва ли ще я открият трудно. Ако не изскочи нещо веднага, ще разширим търсенето. Може би това е просто кодово име или някакво местоположение, или сметка, или компютърна програма…
— Може дори да е снайперистката на Джо каза Кърт.
— Защо не? — попита Рената. — Живеем в модерен свят. Едно момиче може да стане каквото си поиска.
Кърт кимна мрачно и отпи отново от скоча. Студеният огън на течността, в комбинация със сковаващото усещане от ледената чаша до челото му, бяха свели болката до поносимо ниво. Той усещаше как съзнанието му се прояснява.
— Всичко води до нещо в този музей. Кенсингтън каза, че мъжете са търсели артефакти от Египет — нарече ги дреболии, — но кой знае дали ни каза истината. Трябва да погледнем. Което означава, че с Джо трябва да отидем на купона.
— Много съм хубав в смокинг — каза Джо.
— Недей да го вадиш още. Ще сме с по-неофициално облекло. След случилото се тази нощ, не искаме да сме очевидни мишени.
— Усещам маскировка в бъдещето си — каза Джо.
— Нещо по-добро — каза Кърт, без да уточнява.
— Шокирана съм да чуя, че този прием все пак ще се състои — каза Рената.
Кърт се съгласи.
— Аз също. Но понякога нещата имат неочаквани последствия. Доколкото чух, случилото се само е увеличило интереса. Сякаш опасността дори е развълнувала още повече хората. Затова вместо да го отменят, те са утроили охраната и са поканили още малко потенциални купувачи.
— И ние просто ще отидем и ще позвъним? — попита Джо. — Докато утроената охрана гледа на другата страна?
— Нещо по-добро — отвърна Кърт. — Те лично ще ни въведат вътре.
21
Южна Либия
Кабината на стария DC-3 трепереше непрестанно, докато самолетът прекосяваше пустинята на височина от петстотин метра с почти двеста възела. Ако се съдеше по вибрациите, Пол Траут реши, че витлата не са синхронизирани или са леко небалансирани. Мрачно се зачуди дали някое от тях няма да се откачи и да отлети към очакващата го пустиня или пък да се вреже в кабината като отмъстителна отварачка за консерви.
Както обикновено Гамей не споделяше страховете си. Тя беше на дясната седалка, където обикновено сядаше вторият пилот. Наслаждаваше се на гледката през прозореца и на тръпката, че пътуват толкова бързо на такава ниска височина.
Реза, домакинът им, стоеше отзад с Пол.
— Трябва ли да летим толкова бързо? — попита Пол. — И толкова близо до земята?