Накрая стигнаха близо до центъра на града и Пол паркира на първото място, което откри.
— Да вървим пеша нататък — каза той.
Гамей отвори вратата.
— Добра идея. Ще е по-безопасно за всички. Включително за растенията.
С адреса в ръка, те тръгнаха по влажна калдъръмена улица към нещо като малък замък. Две извити каменни кули, свързани от каменна стена, блокираха пътя. Минаха през арка в центъра на стената.
— Portes mordelaises — прочете Гамей надписа на стената.
Влязоха през арката с усещането, че пристъпват в средновековен град, и донякъде беше така. Вече бяха в най-старата част на Рен и Portes mordelaises бе от малкото останали участъци от крепостните стени на града.
Продължиха по тясна уличка, докато стигнаха до адреса. Беше малко рано, но когато почука на вратата. Пол усети аромат на прясно изпечен хляб. Поне имаше някой буден в къщата.
— Сега осъзнах колко съм гладен — каза той. — Не съм ял нищо от дванайсет часа.
Вратата се отвори и една белокоса жена, вероятно на деветдесет години, застана на прага. Беше красиво облечена, с шал на раменете. Сви устни и огледа двамата американци.
— Bonjour — каза тя. — Puis-je vous aider?3
Гамей отговори:
— Bonjour, êtes-vous Madame Duchene?4
— Oui — отговори жената. — Pourquoi?5
Гамей си беше намислила реч на френски относно писмата на адмирал Вилньов. И бавно я започна.
Мадам Дюшен наклони глава, слушаше.
— Говорите френски доста добре — каза тя на английски, — като за американка. Американци сте, нали?
— Така е — каза Гамей, която знаеше, че американските туристи често имат лоша репутация в Европа.
Вместо да ги отпрати, мадам Дюшен се усмихна и им махна да влизат.
— Влезте, влезте — каза тя. — Тъкмо щях да правя палачинки.
Гамей погледна Пол, който се усмихна широко.
— Роден си под щастлива звезда.
Ароматът от кухнята на мадам Дюшен беше божествен. В допълнение към хляба, който бе изпекла, миришеше на пресни кайсии, боровинки и ванилия.
— Моля, седнете — каза тя. — Нямам много посетители, така че за мен е удоволствие.
Те седнаха до малка маса в кухнята, а възрастната жена се върна до плота. Започна да чупи яйца и да изсипва брашно, за да забърка тесто за палачинките. Говореше, докато работеше, и се обръщаше да ги поглежда.
— Първият ми съпруг беше американец — каза тя. — Войник. Бях на петнайсет, когато се запознахме. Той дойде с армията да прогони немците… Боровинки?
— Мадам Дюшен — прекъсна я Гамей. — Знам, че сигурно ви се струва странно, но ние много бързаме…
— Боровинки ще ми дойдат идеално — намеси се Пол.
Тя пак го изгледа по онзи начин. Този път два пъти.
Пол остана невъзмутим.
— Няма нужда да бързаме — прошепна той, когато мадам Дюшен се върна към работата си. — Все трябва да ядем по някое време. И някъде. Защо да не е тук.
Гамей извъртя очи.
— Боровинките са полезни — каза мадам Дюшен, без да се обръща. — Ще ви помогнат да живеете по-дълго.
— Не и ако жена му го убие — промърмори Гамей под нос.
Пол се ухили.
— Кажете ни повече за съпруга си — помоли той домакинята.
— О, той беше висок и хубав. Като вас — рече тя, обърна се и го погледна. — Имаше гласа на Гари Купър. Но не така дълбок като вашия.
Гамей въздъхна. Ако някоя жена щеше да флиртува с мъжа ѝ, според нея деветдесетгодишна французойка, която прави палачинки, беше най-безопасният вариант. Освен това Гамей също умираше от глад. А и ако Пол се окажеше достатъчно очарователен, може би щяха да измъкнат по-лесно историята на Камила Дюшен.
След закуската мадам Дюшен започна:
— Писмата са от дядо ми. Той никога не говореше за тях… Срамуваше се, че някой е бил намушкан в дома на предците му… А Вилньов не беше особено почитан.
— Но вие сте се опитали да ги продадете, нали? — попита Гамей.
— Преди години. Имах финансови проблеми. Изгубихме всичко. След като съпругът ми умря, всичко се разпадна. Тогава хората бяха луди по всякакви исторически неща. Всичко от ерата на Наполеон. Ако имаш нож за масло, който той е използвал веднъж, можеше да му вземеш десет хиляди франка.
— И това ви подсети за писмата? — попита Пол.
— Да. Мислех си, че ако бъдат продадени на търг, ще бъдем спасени. Но не било писано. Обвиниха ни, че сме фалшификатори и измамници, и никой дори не се усъмни в това.
— Ние имаме други писма, които Вилньов е писал до Дьо Кампион — каза Пол. — Ако почеркът съвпада, това ще помогне да се докаже, че вашите са автентични.