Шкембестият собственик на „Белият елен“ ги настани на маса до силния огън. Поднесе им многобройни деликатеси — пикантни змиорки, супа от праз и парчета говежди бут, печени на скара, оваляни в пипер и горчица, покрити с гъст лучен сос. Барликорн яде, сякаш животът му зависеше от това и независимо, че пи много от силния червен кларет8, гласът му не трепна. Разказа на Ричард, без да бъде разпитван, че е отрасъл в Есекс и е обучен стрелец — майстор на лъка. Бил кралски ловец, докато не дезертирал от армията във Франция.
— Защо? — попита Грийнел.
Барликорн се облегна на стола и почисти зъбите си с клечка, която беше натопил във виното.
— Ти идваш от Поатие, нали?
— Да.
— И как ти се стори?
— Ужасяващо.
Барликорн се приведе напред.
— Заведох сина си във Франция — промърмори той. — Зареждаше колчана ми със стрели, зад коловете, където аз стоях в редиците на стрелците. Французите направиха пробив. Огромни мъже в брони, въоръжени с брадви, мечове и ками. Всеки разчиташе само на себе си. — Очите му се напълниха със сълзи. — Отблъснахме ги, обърнахме ги в бяг, но когато се огледах, малкият Алън беше мъртъв. Приличаше на заспал, като изключим голямото синьо-черно петно на слепоочието му. Имаше прекрасна коса, като узряло жито, а очите му бяха сини като лятното небе. Седях, положил главата му в скута си и се чудех защо, в името на Бога, беше всичко това. Кой го е грижа дали Едуард ще носи френската корона? Не си заслужава, щом за нея умират момчета като Алън. Затова си тръгнах. Върнах се в Англия. — Той млъкна и се загледа в огъня. — Жена ми почина малко след раждането на Алън. — После бавно продължи: — Върнах се към задълженията си на лесничей, но разбира се, всеки има врагове. Някой отишъл пред съдиите в Хелмсфорд и ги информирал, че съм дезертьор. Бях призован да се явя пред тях, но отказах. — Той сви рамене. — Нищо не се случи. Осемнадесет месеца по-късно нова писмена заповед, беше изпратена от кралската наборна комисия, с която ми нареждаха да се присъединя към армията, когато се събере в Колчестър. Отказах, избягах в гората и останах там. — Той леко се усмихна. — Все още изпълнявам ролята на кралски лесничей.
— И никой ли не те преследва?
— Нали видя гората? Кой ще изостави пътеката, за да преследва човек като мен в тъмнината?
— Ами тези разбойници, Хрътките.
— О! — Барликорн отпи от очуканото оловно канче. — Виждаш ли, млади сър…
— Ричард — обади се другият сухо. — Името ми е Ричард Грийнел. Казах ти.
— Разбира се. Да, млади сър, докато бях лесничей, аз преследвах Ратсбейн и Догуърт. Те са злодеи, душите им са изпълнени със злоба. Не са способни на състрадание и нямат страх нито от Бога, нито от хората. Сега и аз съм извън закона и те ме преследват.
— За отмъщение ли?
— Не. — Барликорн остави чашата си. — За наградата от петдесет лири, жив или мъртъв. Играем си на котка и мишка в гората. От миналия Архангеловден съм убил десет от хората им.
Грийнел тревожно огледа препълнената кръчма.
— И тук си в безопасност?
— Разбира се. Никой не ме познава. Ами ти — протегна се Барликорн. — Защо напусна кралската армия във Франция? Яздиш кон, който е твърде добър за теб, и със скъпа сбруя. И защо, за Бога, отиваш в Колчестър?
Грийнел се взря в чашата си. Барликорн приличаше на човек, на когото можеш да се довериш — суров, обветрен, кален воин. Той бързо си пое дъх; все пак му се струваше странно, че мъжът се беше появил точно в онзи момент. Откъде можеше да знае дали историята на лесничея е вярна? Ами ако го беше проследил от Франция? Беше ли опитният стрелец неговият тайнствен преследвач?
— Не съм лъжец — прошепна дрезгаво Барликорн. — Казах ти истината.
Грийнел вдигна глава и се усмихна.
— И затова, сър, също ще чуеш истината.
И като приближи стола си, младият оръженосец бързо му описа ранните години от живота си, пътуването до Франция, внезапната смърт на сър Гилбърт и завръщането си в Англия. Барликорн внимателно го наблюдаваше и когато свърши, поклати глава.
— Странно е как един умиращ човек може да промени живота ти. И ти си решил да отидеш в Колчестър?
— Нямам друг избор. Сър Гилбърт е мъртъв. Притежавам само това, което виждаш. Смятам да разгадая тайната. — Той млъкна. Беше съзрял нещо в очите на Барликорн. Не беше заплашително, по-скоро сякаш мъжът се усмихваше в себе си. Ричард почувства космите на тила му да настръхват от страх и отново отдръпна стола си. — По-добре да си лягам. Чака ме още път. Благодаря ти за помощта.