— Можеш да слезеш. — Лицето на мъжа се разля в усмивка и той почеса четината по брадата си.
— Откъде да знам, че не си един от тях? — рязко попита оръженосецът.
— Ако бях, нямаше да застрелям тези тримата. А досега и ти щеше да бъдеш мъртъв. Така че бъди добро момче и направи каквото ти казвам. Не бива да оставяш такъв хубав меч в гората.
Някъде в дърветата се чу птичи повик и Грийнел подскочи.
— Не се тревожи — каза тихо облеченият в зелено мъж и пристъпи напред. — Всички си отидоха, поне за момента.
Той обиколи труповете, прибра кесиите им и прибра всички трофеи, които носеха, в собствената си кожена кесия.
— Помия от каналите! — каза той.
— Познаваш ли ги? — Ричард тихо извади камата от канията, успокоявайки все още възбудения боен кон.
— Добре ги познавам. Наричат се Хрътките. Част са от по-голяма банда главорези, разбойници, изнасилвачи, богохулници и мародери. По-достойна група хора никога не е увисвала на кралските бесилки.
Той пристъпи още крачка и Грийнел вдигна камата.
— Откъде знаеш всичко това?
Мъжът се поклони подигравателно.
— Казвам се Кътбърт Барликорн, ловец, някога кралски лесничей в гората Епинг.
— А сега? — попита с любопитство Грийнел.
— Е, мастър5 пътнико, някои хора живеят по кралските закони, други — извън тях, но малко са онези като мен, които съществуват на границата между едните и другите.
— Значи си разбойник?
— Не е така. Просто отказах да се присъединя към армията на краля във Франция. — Барликорн пристъпи малко по-близо и присви очи. — Басирам се, че ти идваш оттам. Дезертьор ли си?
Грийнел стисна по-здраво камата.
— Откъде знаеш?
— Бях там преди дузина години. Бих се в клането, което нарекоха Великата победа при Креси6. Различавам френската сбруя и седло. В името на Архангел Михаил и всички ангели, и това е молитва, а не проклятие, седиш на този кон като подплашен заек. Ако исках да те убия, можех да го направя!
С невероятна бързина той взе стрела от колчана си, опъна лъка и преди младият оръженосец да може дори да обърне коня си, тя профуча във въздуха на няколко сантиметра над главата му. Барликорн се приближи още, вдигна меча и се усмихна, докато му го подаваше.
— Ти си добър боец — заяви мъжът. — Много мъже щяха да бъдат свалени от коня. Къде отиваш?
— В Колчестър в Есекс.
Усмивката изчезна от лицето на Барликорн.
— Тогава трябва да внимаваш. Там върлува страшна епидемия.
Грийнел вдигна очи. Нощта се спускаше и му се искаше да продължи по горската пътека, далеч от този наблюдателен и опитен стрелец. Той подскочи, когато някъде в зелената тъмнина зад него се чу скръбният звук на ловджийски рог. Без да го пита, Барликорн сграбчи оглавника на коня му.
— По-добре да тръгваме — прошепна той.
После погледна през рамо и Грийнел долови страха в очите му, когато рогът прозвуча отново.
— Това са Хрътките! — промърмори стрелецът. — Събират се, за да ни преследват.
Втора глава
Младият оръженосец не отхвърли предложението за помощ на Барликорн. Нападението го беше подсетило, че в Англия разбойниците се разхождаха далеч по-безнаказано, отколкото някой уплашен селянин във Франция, който се криеше от английските лордове. Двамата мъже бързо излязоха от гората и поеха по прашния път към село Удфорд. Барликорн го заведе до кръчмата „Белият елен“, доста голяма и внушителна сграда, която се издигаше на собствена земя, точно при завоя към църквата „Сейнт Мери“. Грийнел си спомни добрите обноски и настоя да плати за храната и постелята на своя спасител. Барликорн не се възпротиви. Щом Баяр беше настанен в конюшнята, лесничеят се оригна и потърка стомаха си.
— Мога да изям прасе и половина — промърмори той.
— Ще ни последват ли тук Хрътките? — попита Грийнел.
— Само ако са глупаци. Предвождат ги двама души — разбойници от самото си раждане, Догуърт и Ратсбейн7. — Той леко побутна Грийнел към пивницата. — Не, не, те предпочитат изолираните пътища и самотните пътници, които решават да изминат още една миля преди да падне мрак. Но да вървят по дяволите, хайде да ядем!
5
Средновековно обръщение към мъж от по-високо потекло, впоследствие обръщение към всеки мъж, преминало в по-късния си вариант „мистър“. — Бел.ред.
6
На 26 август 1346 г. английската войска, предвождана от крал Едуард III, макар и значително по-малобройна, нанася тежко поражение на французите. — Бел.ред.