— Говори, човече!
Далъм погледна от Пол към Карю, а после обратно към Пол, като че ли се чудеше как да продължи.
— За бога, човече, ако си подхвърлил на някого и думица за това…
— Намерих това! — отсече директно Далъм и извади от вътрешността на жакета си някакво листче. — Нямам представа какво е, но реших, че все пак трябва да го видите!
Пол пое листчето от ръцете му.
— Какво е това? — надникна над рамото му Карю. — Прилича на някаква картина, на рисунка може би…
— Кога го откри? — попита Пол, който беше пребледнял като платно.
— Рано сутринта, сър, когато отидох да направя последна инспекция на органа — отговори Далъм. — Смятам, че е било оставено от някого тази нощ.
— Сигурен ли си?
— Напълно сигурен! Всяка вечер проверявам абсолютно всичко, за да се уверя, че не сме забравили някой от инструментите си.
— Къде беше оставено?
— На самия орган. Беше навито и пъхнато в един от тромпетите на ангелите. Никой не би го пропуснал.
— И си сигурен, че не е дело на някой от твоите хора?
— Напълно сигурен!
— Но каква е тази рисунка? — попита Карю, все така проточил врат над рамото на Пол. — Прилича ми на червей… Не, по-точно на змиорка. На змиорка с перки…
— Брилянтно, Карю! Не виждаш ли какво е, глупако? — извика Пол, опитвайки се да овладее треперенето на ръката си. — Това е минога24, Джон! Това е рисунка на минога!
Двайсет и осма глава
Константинопол
4 септември 1599 година, през нощта
Високо в обсерваторията си в Галата, Джамал ал-Андалус работеше още от залез-слънце.
Както беше обичаят му, бе седнал в кабинета си на самия връх на кулата. Тази стая беше над обсерваторията, в която държеше повечето инструменти и книгите си и където приемаше гости и пътуващи учени, които от време на време се отбиваха при него. Тази стая бе неговото убежище, където не влизаше никой друг освен него, даже слугите му. Седеше с кръстосани крака на пода пред широка, ниска масичка и записваше някакви числа в голяма книга. Пред него бяха разстлани голяма звездна карта, притисната в четирите ъгъла с камъни, и таблици с астрономически данни. В продължение на много часове единственият звук в стаята бе скърцането на перото му върху тънкия велен. От време на време вдигаше глава и поглеждаше към стълбите, сякаш очакваше някого, но там не се виждаше жива душа.
Ако някой би могъл да наблюдава Джамал, щеше веднага да забележи, че в тази стая лицето му беше доста по-различно от лицето, което показваше на външния свят. По-стар ли беше, или може би доста по-млад от годините, които му се приписваха? Наблюдателят трудно би отгатнал. В спокойно състояние игривостта, която толкова оживяваше чертите му, когато се намираше в компания, отстъпваше напълно на огромната концентрация. Защото именно тук, в тази тайна стаичка, протичаше истинският живот на Джамал — живот на ума, едно толкова пълно потапяне в дълбините му, че когато отново изплуваше на повърхността, излизаше със замаяния, почти невиждащ поглед на човек, който бе общувал с ангели.
Масичката, пред която седеше, беше чиста и непорочна като математическите изчисления, върху които работеше тази нощ. Ала другата част на тайната му стаичка разказваше съвсем друга история и приличаше по-скоро на ателие на художник, отколкото на астрономическа лаборатория. Хаванчета и чукала, разнообразен набор от стъкленици, фунии и сита, петна от черно мастило, парчета фини платна, покрити със златни листи, и стъклени съдове с пъстроцветни прахчета — червени, зелени и сини, смлени от какви ли не вещества: лапис лазули, малахит, цинобър, бяло и червено олово, зелен витриол (железен сулфат), хематит, стипца, зелен меден окис и гипс. В прецизни редички бяха подредени всевъзможни четчици, линии и пера. А до всичко това, разстлана прецизно на пода, се намираше настоящата му задача — дълга риза, отворена от врата надолу като кафтан. Едната страна на ризата беше все още бяла, но другата беше покрита с толкова дребни знаци за закрила, че изглеждаше като изписана от джинове.
Джамал свали очилата от очите си и разтри носа си там, където металната рамка го беше прежулила. После ги остави много внимателно в дървената им кутийка и от масата пред себе си взе два странни на вид инструмента. После дръпна завесата на стената зад него, отвори скритата зад нея врата и по тесни стълбички се качи на покрива.