— Идете в столовата — рече ми той, преди да изчезне нагоре в гората. — Във вашата столова. През времето, когато не бяхте там, станаха много неща, които ви засягат. Обмислете ги и тогава решете по кой път да тръгнете. Дано се видим някой ден и спокойно да се погледнем в очите, като братя в истинската вяра.
Вървях четири часа, преди да зърна на хоризонта очертанията на укрепения Милано. Какво беше това странно изпитание, което ми бе изпратило Провидението? Дали Марио не ме връщаше в двора на херцога, за да ликвидирам неговия враг, брат Бенедето, или по някаква друга, тайнствена причина?
Едва когато приближих поста на охраната, си дадох сметка колко съм се променил по време на престоя си в Конкорецо. На влизане херцогската охрана дори не ме поздрави. В техните очи вече не бях уважаваният доминиканец, който преди време бе потънал в гората. Не можех да ги виня. В града смятаха, че онзи мъж е загинал. Никой не ме чакаше. Бях неугледен, мръсен и облечен като селяк. Носех черни панталони и груб овчи кожух, с който приличах на овчар. Лицето ми беше покрито с гъста черна брада. Дори тонзурата ми бе изчезнала и косата скриваше напълно този белег на принадлежността ми към духовенството.
Минах през поста, без да поглеждам никого, и поех по уличките, които щяха да ме отведат до манастира „Санта Мария“. Макар денят да не беше слънчев и да беше събота, се долавяше някаква празничност. Около манастира имаше украса от знаменца и цветни ленти и бе пълно с хора, които разговаряха оживено. Изглежда, херцогът беше минал скоро оттук на път за някое важно честване.
И тогава чух от една жена каква е причината за това оживление: Леонардо бе довършил Тайната вечеря и негово превъзходителство Лудовико Мавъра бе побързал да я види и да й се възхити в цялото й великолепие.
— Тайната вечеря ли?
Жената ме погледна развеселена.
— Ама вие на кой свят живеете? — засмя се тя. — Целият град ще се извърви да я види! Целият! Казват, че е някакво чудо. Че е като истинска. Монасите ще отворят манастира за цял месец, та всички да й се нагледат.
Усетих странно отмаляване в стомаха. Тосканецът бе довел докрай едно начинание, по което беше работил повече от три години, но дали бе осъществил и пъкления си замисъл, който Прокобника искаше да спре на всяка цена? А абатът? И той ли не бе устоял пред магията на тази творба? Не трябваше ли да го предупредя веднага за истинската самоличност на неговия секретар? И как щях да се представя пред него? Какво щях да му кажа за нападателите си?
Като се изкачих до улица „Маджента“ и успях да избегна огромното множество около манастира, останах като поразен от гръм. Там беше издигнат голям подиум, на който в цялото си великолепие херцогът на Милано, облечен в черно кадифе, с шапка с ниска периферия и златна лента, разговаряше с някои от градските първенци. Сред тях видях Лука Пачоли, математика, който изглеждаше доста спокоен. Някой каза, че само преди няколко дни предал на Мавъра книгата си De divinaproportione38, в която разкривал математическите тайни на Сътворението. Видях и Антонио Били, дворцовия летописец, който сякаш бе заслепен от току-що видяната красота.
Видях и маестро Леонардо, застанал малко по-назад, да разговаря с група почитатели. Всички бяха облечени празнично, но изглеждаха някак изнервени. Оглеждаха се наляво-надясно, сякаш очакваха някого или знаеха, че нещо в тази церемония не е както трябва.
Така се бях вторачил в хората от свитата, мъчейки се да разбера какво става, че не забелязах човека, който си проправяше път през тълпата право към мен.
— Боже мой! — възкликна той, щом стигна до мен и успя да сложи ръка на рамото ми. — Ама всички ви смятаха за мъртъв, отче Леире!
Този як мъж с морава царедворска шапка с гъше перо, шпага на кръста и ботуши за езда беше Оливерио Хакаранда. С чуждия си акцент се открояваше сред толкова ломбардци.
— Винаги помня лица. И особено вашето!
— Дон Оливерио…
Испанецът ме огледа от главата до петите, недоумявайки защо не нося черно-белите одежди на ордена „Свети Доминик“. Както изглежда, бе дошъл на площада пред „Санта Мария“ да види стенописа на Леонардо. Положението му на търговец на ценни предмети му осигуряваше лесен достъп до залата и му даваше възможност да е в центъра на най-голямото градско събитие след погребението на дона Беатриче.
— Отче — поколеба се той. — Какво е станало с вас? Не изглеждате никак добре. Защо сте облечен така?
Помъчих се да скалъпя някакво правдоподобно обяснение, за да не се издам. Не можех да му кажа, че повече от две седмици съм живял под покрива на човека, който беше негов пленник. Испанецът би сметнал това за предателство и един Господ знае как би отвърнал на подобно признание.