Выбрать главу

Преди границата с Австрия в купето на аташето чукат митничарите и граничарите, които проверяват документите и багажа, и си отиват. След няколко минути на вратата отново се почуква. На прага стои непознат, който поздравява учтиво и казва на руски: „Искам да ви кажа няколко думи. Не се безпокойте, моля!“ Докато влакът се движи по австрийска територия, в купето разговорът продължава два часа.

„Това е бил — съобщава по-нататък Розицки — много откровен разговор. Сътрудникът на ЦРУ е предложил на аташето да работи за САЩ, веднага след като се върне у дома. В беседата той умело е използвал аргументи като опасността от война, поставените на карта човешки ценности, високите идеали на западните съюзници.“

Убеждавайки съветския дипломат, че бъдещето му (в Съветския съюз — бел.авт.) е несигурно, сътрудникът на ЦРУ рисувал картината на „хубавия“ живот на Запад след изпълнението на задачата. Реакцията на съветския аташе била обезоръжаваща…

Той спокойно благодарил на посетителя за вниманието към скромната му особа, помълчал, а след това казал, че едва ли може да бъде полезен на американското разузнаване. „Искам — добавил той — да ме разберете правилно… Аз съм роден в едно малко селце. Баща ми беше слабограмотен човек. Живеехме много скромно, задоволявахме се с това, което осигуряваше на семейството работата на баща ми — кантонер на жп линия… Когато дойдоха немците, аз избягах в гората при партизаните. Тогава бях още момче и лесно успявах, без да ме заподозрат фашистите, под носа им да изпълнявам ролята на свръзка между партизанския отряд и местното население, осигуряващо му продоволствие. След края на войната бях представен за правителствена награда… Работех много и същевременно учех. След като завърших политехническия институт, бях назначен в Министерството на отбраната, където работих години наред, преди да бъда изпратен в задгранична командировка… Повярвайте, не бих искал да прозвучи високопарно, но всичко, което съм постигнал в живота, дължа на своята страна. Надявам се, че ме разбирате. Благодарение на грижите на моята страна и на партията аз можах да получа образование. Благодарение на доверието им отидох в чужбина. А сега след всичко това да ги предам?“ Съветският аташе казал всичко, което искал, и на вербовчика от ЦРУ не му останало нищо друго, освен да си отиде.

В друг случай обект на вербовъчна операция е „съветски дипломат с висок ранг“, когото ЦРУ дебнело през цялото време на пребиваването му в чужбина. Според американските вербовчици съветският дипломат бил уязвим в известен смисъл: струвало им се, че на него му допадал западният начин на живот, не бил безразличен към жените, положението му в министерството в родината според някои наблюдения изглеждало неясно. Независимо че той участвувал активно в живота на дипломатическия корпус, ЦРУ така и не успяло да намери пряк достъп до него. Няколкото косвени опита не давали резултат: той не отговорил на нито едно от изпратените му писма, оставил без внимание посланието, предадено му чрез един чужд дипломат, не реагирал на телефонните обаждания с предложение за среща. Дипломатът очевидно разбирал, че го преследват.

След изтичането на срока за пребиваването му в страната той се отправил към дома с влак. Двама сътрудници на ЦРУ тръгнали по същия маршрут. Направили са два опита да разговарят с него, първия път — в купето, а втория — във вагон-ресторанта. И двата се оказали безрезултатни.

Последната спирка на контролираната от САЩ територия била Западен Берлин. Тъй като видели, че намерението им се проваля, сътрудниците на ЦРУ решили да направят последен опит, който им се струвал изобретателен. Те скочили от влака, по който вече се движел паспортният контрол, и намерили голям рекламен плакат. На обратната му страна направили надпис с големи букви, донесли го до самата линия, на която, готов за заминаване, стоял влакът, и го сложили до прозореца на купето на съветския дипломат.

Те изчакали дипломатът да погледне към перона и веднага обърнали плаката обратно, където било написано: „Вие сте в беда. Елате с нас.“ Той видял надписа и, разбрал простия трик, се изсмял в лицето на своите злополучни вербовчици.174

вернуться

174

Rositske, Н. Op. cit., p. 77.