— И сте го чели?
— В него има ужасни, но точни предсказания за развитието на света до 2000-ата година и дори след това. Но в нашия препис има и ясно предупреждение: до „деня на знака“ никой няма да разбере цялото значение на текста.
— Доста сте научили, Ваше Преосвещенство — рече Василий. — Всичко, което твърдите, е вярно.
— Но сърцето ми е изпълнено със съмненията на апостол Тома, братко. Дали случайно не знаем какъв ще е знакът, за който се говори в преписа?
— Не съвсем.
— Или кога ще се появи?
— Също не.
Въпросите на епископа не изненадаха библиотекаря, който побърза да допълни отговора си:
— Жан Йерусалимски, драги Теодор, е скрил ключа за разгадаването на тази тайна в глава 34 на своите пророчества, въпреки че много се съмнявам, че това е нещо, което може да бъде разчетено току-така.
— Да, да. — Теодор тръсна брада, размахвайки трескаво ръце. — А помните ли тази глава?
Василий се поколеба миг преди да притвори очи в знак, че я помни. След туй, без да даде никаква възможност на епископа или на младия монах да го прекъсват, сбра леко длани пред рядката си брадичка и зашепна низ от странни стихове на френски, произнесени със силен коптски акцент.
Двамата се спогледаха, изумени от невероятната памет на стария библиотекар.
Тежка тишина обгърна тримата мъже, когато брат Василий млъкна. За секунди в сакристията стана толкова безмълвно, че братът библиотекар свали сбраните си молитвено длани и падна на колене пред епископа.
— Не помня повече, Ваше Преосвещенство. Съжалявам — извини се той.
— Няма значение, станете. Така си и мислех.
— Мислехте си? Какво искате да кажете?
Гледайки сериозните лица на двамата старци, Роже едва си държеше вече езика зад зъбите.
— Е, драги ми Роже! Повиках и двама ви, защото смятам, че знакът е даден в съобщението, което ми донесе — възкликна епископът. — И този знак съвпада с време, което само ти от всички монаси в общността ни си подготвен да прецениш.
— Не разбирам.
— Вчера един сателит, предназначен за наземни картографски снимки, е уловил няколко неидентифицирани емисии на микровълни с висока честота, подобни на снопове, излъчени в пространството от различни точки на Франция прочете той.
— Още не разбирам.
— Всичко показва — продължи Теодор, — че тези точки съвпадат с важни катедрали и религиозни средища, строени през XII век, по времето на Жан Йерусалимски. И най-странното е, че сателитът не е успял да заснеме формата на катедралите, а само мощни лъчисти петна.
— Теодор — възкликна старият Василий, вдигайки ръце; не бяха го виждали такъв. — Вратите се отварят! „Човекът ще открехва врата след врата“. Не разбирате ли?
Роже ги погледна, изумен.
— Така изглежда — съгласи се епископът, без да изпуска от поглед младия монах, който търкаше очите си с юмруци, сякаш, за да си проясни ума. — От малкото, което знаем, рицарят Жан е бил посветен в много специална тайна, за която в нашия орден слушаме от векове, но, за която никой досега не ни е дал конкретни доказателства.
— Тайна ли? Каква тайна?
— Както изглежда, Жан и другите осем воини, създали Ордена на Бедните Христови рицари, който слага началото на бъдещото тамплиерство, са узнали точното място на някои центрове, от които човек може да се възкачи в небесното царство, без да губи физическото си тяло, и после да се върне, изпълнен с безкрайна мъдрост. С една дума — врати към небето.
След кратка пауза епископът продължи:
— Като получили това познание, рицарите се посветили изцяло на висшата цел да завладеят тези крепости и да запечатат завинаги „вратите“, та никой обикновен смъртен да няма достъп до знания, които не са за него.
— И създават страшни легенди, за да ги опазят — обади се Василий.
— Не било никак трудно — отсъди Теодор. — Всъщност тази история не е нещо ново. Нима откъсването на забранения плод от Дървото на познанието, за добро и зло, не обрича хората на тленност? Тези врати — друга версия на забранения плод, без съмнение са били издигнати на земята от самия Луцифер, затуй е трябвало да бъдат запечатани и охранявани.
— Както направили йезидийците.
— Йезидийците ли? — Очите на Роже едва не изскочиха от орбитите. — Съжалявам.
Теодор се усмихна, сякаш му дожаля за невежеството на младия монах.
23
— Б. а.