1, 8, 6, 3.
Никога не бе знаела как, по дяволите, действат тия машинки, но истината беше, че нямаха грешка.
След като четирите дигитални цифри се появиха на фосфоресциращото зелено екранче на компютъра, в тишината се чу глухо изщракване и автоматичната врата на Паломбиер се отвори съвсем леко.
Глория не се замисли изобщо. Затвори лаптопа, пъхна го в малката платнена раница и включи слушалката, закрепена на ухото й. Ако шефовете искаха да я предупредят за нещо, тая машинка щеше да свърши чудесна работа. След това, без да поглежда назад, влезе в сградата. Не че обичаше много тия техники, но ако всичко беше така, както й бе казал баща й, тя нямаше избор: трябваше да разбере много бързо какво точно знаеше доктор Темоен — като първа стъпка към всякакви други действия.
Това беше план А.
В хотел Паломбиер я чакаше изненада. Нямаше нито фоайе, нито рецепция. Този вход май наистина водеше към задната част на голямата сграда, а оттам през малка градинска врата се стигаше до стаите. Щом я прекрачи, видя вляво корково табло с безброй картички на близките ресторанти и нощни клубове, закачено на стената над телефон с монети. Нищо интересно. Две крачки по-нататък се появи тясна стълба, застлана с мокет, която, изглежда, водеше към спалните.
„Мишел Темоен, 105-а“, повтори си наум.
Облечена в съвсем нови дънки Левис и тясна фланелка, платинената блондинка се качи тутакси по тази единствена стълба. Зави машинално наляво и като измина три метра по тесния коридор с метални перила, стигна до вратата, която търсеше. Хвърли поглед на дървената й обкова и опипа внимателно вътрешния ръб на рамката, опитвайки се да разбере каква е ключалката.
— Проклятие! — прошепна ядно тя.
В този хотел с електронен вход стаите бяха с железен ключ. Ако пъхнеше фиба в такава ключалка, тя щеше да се прегъне веднага и номерът с кредитната карта изобщо нямаше да мине. Поколеба се за миг, после се върна назад и когато вече мислеше да зареже всичко и да дойде по-късно с подходящите инструменти, я изненада управителката:
— А, вие сигурно сте мадам Темоен! Нали?
Жената — четирийсет и няколко годишна и по-ниска от нея, с боядисана махагонова коса — я огледа от горе до долу, усмихвайки се насила.
— Да, мадам Темоен.
Не й повярва. Веднага „схвана работата“: стабилен четирийсетгодишен мъж отсяда с любовницата си в дискретен хотел, далеч от шумните туристически маршрути. Най-лошото в тия случаи беше какво оставяха след себе си. Стаи, обърнати с главата надолу, и хавлии — истинска гадост.
— Имате ли ключ?
— Не — отвърна Глория колебливо. — Мишел го забрави и точно щях да…
— Е, хайде, не се тревожете. Ще ви отворя.
С две резки завъртания на огромния, почти клисарски ключ, тя отвори стая номер 105. „Това е оригиналният ключ, знаете ли?“, рече й, усмихвайки се. И въпреки че блондинката не искаше да оставя следи, това бе най-малката беда, която можеше да я сполети. Раздели се с управителката, подавайки й банкнота от десет франка „за безпокойството“, и затвори вратата зад себе си.
Нямаше много време.
С ускорен пулс, тя хвърли поглед наоколо. Стаята не беше използвана още и вехтият куфар на Темоен — малък платнен „Самсонайт“, стоеше на един стол. Върху стария скрин, служещ и за масичка на телевизора, бяха струпани купчинка книги, туристически брошури и съвсем нова пътна карта. Разлисти книгите, обръщайки страниците надолу, и маркировките изпадаха. Не откри онова, което търсеше.
„Къде ли е оставил снимките?“, рече си ядно. Всъщност, ако онова, което й казаха, беше вярно, доктор Темоен не знаеше, че го следят, затова бе абсурдно да се е мъчил да ги скрие.
Потърси ги в страничните джобове на куфара, в чекмеджетата, зад телевизора, до нощната масичка, под килимите, в сакото, окачено в гардероба, в банята — нищо. Затърси сред чорапите, провери във всички джобове и разгледа дори отметките с флуоресцентен флумастер, отбелязани в старо издание на Тайните на катедралата в Шартр. Но и тук не й провървя. Нямаше ги.
Като вдигна дюшека и се увери, че не са и там, тя взе куфара, отвори ключалката му с механизма за кода и постави нещо като миниатюрна батерия за часовник, която залепна тутакси за пластмасата.
Беше предавател „Спектрум“ — малко електронно чудо, което можеше да предава сигнали за местонахождението си на десет километра, а те се прихващаха лесно с честотен приемник, голям колкото транзистор. Ако Темоен носеше със себе си куфара и снимките, с това „копче“ Глория винаги щеше да е по петите му.
Като задейства предавателя, блондинката излезе от стаята, оставяйки всичко, както си беше.
ГОЛЯМАТА МЕЧКА
Кръчмата на Ерик бе препълнена. Групата възрастни туристи, които преди половин час бяха в базиликата Света Магдалина и разглеждаха изумени мощите на Дева Мария, за която злите езици говореха, че имала любовни отношения със самия Исус от Назарет и дори потомство, сега коментираха шеговито тази толкова известна легенда и подканяха припряно собственика да им сервира по-бързо гозбите.
Франсоа Бремен си проправи път до бара и поиска две бири, които плати веднага. После, внимавайки да не ги разлее, излезе от заведението и отиде до железните маси на терасата, където инженерът го чакаше с нетърпение, приглаждайки една снимка голям формат, която бе извадил от джоба на пардесюто си.
— Какво е това?
Облещил очи, Бремен остави двете препълнени халби на масата.
— Трябва да ви призная нещо — рече му Темоен много сериозно. — И е нужно да го направя, защото мисля, че ми дадохте някои важни сведения, без дори да ви моля.
— Е, това е наградата за такива като нас, които търсим със сърцето, не мислите ли?
Бремен намигна съучастнически на инженера, но той не се трогна.
— Точно за това исках да поговорим. Аз не търся със сърцето и дори не търся нищо трансцендентално тук. Дойдох във Везле — пое си въздух, — защото преди два дни един от нашите сателити направи доста снимки като тази — с някои аномалии, които аз не мога да разчета.
— Един от вашите сателити ли?
— Вижте — засука мустак Темоен, — работя като инженер по телекомуникациите в Националния център за космически проучвания в Тулуза, по-точно — отговарям за метеорологичните и картографските сателити. Единият от тях направи тази снимка. Другите са в колата ми.
„Официалният летописец“ на града протегна ръка към снимка номер САЕ 990111 и като я погледна, се взря внимателно в квадрата, който несъмнено отговаряше на „вечния хълм“ във Везле.
— Забелязвате ли нещо странно? — запита го Темоен.
— Предполагам, че става дума за бялото петно върху Света Магдалина, нали?
— Така е. Снимката бе направена преди два дни, на двайсет и трети, но това не е единствената регистрирана аномалия. Нещо подобно се появи и на още пет снимки. Интересното е, че на тези места се издигат готически сгради, строени горе-долу в ранния период на този архитектурен стил.
— И кои са тези места?
— Всички са градове на север: Еврьо, Байо, Шартр, Амиен и Реймс.
— Виж ти! — възкликна Бремен. — Градовете от съзвездието Дева!
Темоен едва не разля бирата по пардесюто си.
— Как! — заекна той, бършейки пяната с ръка. — Знаете ли нещо за съответствието с Дева?
— Че кой не знае, приятелю! — избоботи отново учителят. — Тази идея бе спомената най-напред в една от книгите на Луи Шарпантие25 и тутакси получи голяма популярност в някои, така да се каже, езотерични кръгове.
Нещо подобно се говореше и за някои строежи на древните египтяни, издигнати в съответствие със звездите на небосвода. Но в това, което казва Шарпантие, има една уловка, знаете ли?
— Уловка ли?
— Да — усмихна се широко Бремен, — но всъщност никой не я забелязва. Когато Шарпантие обяснява, че планът на съзвездието Дева се очертава върху територията на Франция като огледално отражение, е точно така.
— Не разбирам.
— Ако сте чели Шарпантие, сте се уверили, че при него главната звезда на Дева — Спика, съвпада с разположението на Реймската катедрала.
— Да, наистина — съгласи се Мишел.
— Но това не е така. Най-важната от всички катедрали, разбира се, е в Шартр. Защо иначе Шарпантие ще й посвещава творбата си? Още ли не разбирате? Планът на Шарпантие трябва да се гледа като огледално отражение! Така че, ако го гледате обърнат, като отражение, Спика вече не съвпада с Реймс, а с Шартр. И повдига друг въпрос: защо всички звезди от Дева не съвпадат с катедрали. Този проблем се отнася за малките звезди от съзвездието. Но ако се гледат като отражение, те съвпадат точно с някои градове, в които има катедрали.
— Чакайте малко — каза Темоен и извади от сакото си бележника с таблиците на Шарпантие за съответствията между звезди и катедрали. — Това, което казвате, променя всичко.
— Така е — потвърди Бремен. — Но ме учудва, че не сте го разбрали по-рано.
— Почакайте да променя таблицата, която направих.
Наведен над масата, Темоен взе грубия чертеж на Шарпантие и сравнявайки го с картата на съзвездието Дева, която преснима вкъщи, получи бързо новите данни. И като я разгледа по този начин — инвертно, дори най-малките звезди съвпаднаха с катедрали!
Получи се следната таблица:
25
Ако все още има някой неосведомен читател, който смята, че Луи Шарпантие е просто литературен герой, може би сега е моментът да предоставим пълната му библиография, както е преведена на испански: Тайната на Компостела (Пласа & Ханес, 1973 г.), Тайната на катедралата в Шартр (Пласа & Ханес, 1976 г.), Гигантите и тайната на произхода (Пласа & Ханес, 1976 г.) и Тамплиерските тайни (Апостроф, 1995 г.). Макар и преведени със закъснение, творбите му — и загадките в тях — от години са на разположение на читателя. — Б. а.