— Трябва да призная, че успяхте да ме изненадате, мосю Бремен — каза Темоен, без да вдига очи от новата си таблица. — Така разрешаваме и явното противоречие, което открих при Шарпантие: основната звезда — Спика, или Alfa virginis, отговаряше на Реймс, чиято катедрала е по-нова, а не на катедралата в Шартр, която е първата в този стил.
Бремен кимна доволно.
— Но остава още един въпрос, на който не знам дали ще можете да ми отговорите.
— Кажете — отвърна учителят.
— Везле не влиза в схемата и въпреки това върху катедралата му, снимана от нашия сателит, се получава същата „енергийна“ аномалия, както върху катедралите от съзвездието Дева. Защо?
Туловището на Бремен — така казваше обикновено на по-едрите хора Мишел — се разгъна, сякаш той щеше да извади отговора от стомаха си. Взе халбата бира, която беше пред него, и преди да отговори, изпи половината на един дъх. Инженерът чакаше.
— Добре, драги приятелю. Явно не сте прочели задълбочено книгата на Шарпантие.
— Защо смятате така?
— Защото иначе щяхте да забележите, че той казва, че много преди да започне изпълнението на плана Дева, бенедиктинците се опитват да направят нещо подобно в абатствата на някои области от страната. Ако тук, в Бургундия, отбележите седемте главни абатства на този орден върху картата, ще получите приблизително формата на Голямата мечка, на Голямата кола26.
— Наистина ли?
— Естествено!
— И какъв е смисълът?
— Смисълът ли? — отвърна Бремен. — Това, приятелю, е нещо, което вие трябва да разберете. Аз мога да ви дам само някои напътствия, но ако искате да откриете защо вашият сателит е заснел в бяло тези места, то нямам и най-малката представа!
— Какви напътствия?
Преди да отговори, учителят изпи остатъка от бирата си с още една голяма, отмерена глътка, без да си поеме дъх.
— Добре. Може би трябва да говорите с отец Пиер. Той живее тук и знае най-много за тия неща. От него разбрах, че понякога Земята насища пространството със силна радиация, с електромагнитни и други потоци, които изглеждат може би свръхестествени. Ако успеете да го убедите да говори с вас, ще ви каже интересни неща. Потърсете го после, съгласен ли сте?
Темоен го погледна втренчено.
— Вие няма ли да дойдете?
— А, не! С отеца имаме някои разногласия и ако дойда с вас, едва ли ще ви приеме много добре.
— Жалко. Вие сте вторият човек, който ми споменава за него днес.
Бремен му подаде своя визитка и си тръгна.
ГЛУК
1128 година
Глук стигна до вратите на Шартр точно по залез. В същия момент четирима яки часовои бутаха огромните дъбови крила с медни нитове на северната порта. Както винаги по заник-слънце, всички подходи към града биваха затваряни за през нощта. Шартр беше твърде близо до главните търговски пътища за Атлантика и иначе спокойните му улици се пълнеха по тъмно с орди от бандити.
Тъй че Глук стигна до портата в последния момент. Пътникът, с избелели от прахта и студа дрехи, ускори крачка и помаха на стражите да изчакат. Макар по облеклото му да личеше, че е чужденец, те сигурно помислиха, че като е сам, мъжът не представлява никаква заплаха, и го изчакаха да се прибере в града. Щом влезе, стражите веднага го познаха. Беше друидът от горите на Шампания.
Войниците се изненадаха. От доста време не беше се мяркал по тия места и се носеха слухове, че сигурно е убит от някой разбойник по друмищата. Но това бяха само слухове. А освен другите си дарби, Глук притежаваше и способността да дава поводи за десетки такива.
Ала друидът бе доста известен в областта и като знахар. Всеки път, когато минаваше през Шартр, половината град се стичаше при него да го лекува от болести на тялото и душата в замяна на някаква скромна лепта. В повечето случаи платата представляваше само някой зеленчук, малко брашно или торба халфа, (Вид тръстика) а в най-добрия — топла вечеря, постеля и покрив. Никога не вземаше пари; ползваше и ядеше всичко, което му даваха, и си тръгваше, щом разбереше, че вече нямат нужда от него.
Но този друид имаше и друга странна дарба: говореше с камъните. Никой не знаеше как, но го правеше. Щом ги доближеше, разбираше „желанията“ им и от малък бе търсен от духовници и занаятчии да посочва местата, където може да се вдигне параклис или отшелническа килия, и да се спогажда с genius loci — „ангела хранител“ на мястото. Всъщност точно заради тази си дарба можеше да упражнява горе-долу открито занаята си. Работеше така: винаги питаше на кой светец ще бъде посветен градежът, който ще се вдигне, а после искаше да го оставят три дена и три нощи сам на мястото. Никой духовник не бе виждал какво прави през това време, но злите езици говореха, че забивал тоягата си тук и там, молел се и гледал нагоре, към звездите. Можеше да чете, да пише, да смята и дори да пише музика — доста странна дарба за човек от гората. А когато оглеждаше мястото, където щеше да се строи църква, отбелязваше съвсем точно размерите на основите й, чертаеше ги на хартия, прекарваше линии между различните точки в плана и после си казваше тежката дума. „За да стане истински храм — повтаряше често, — между камъните и звездите трябва да има тясна връзка. — И добавяше уверено: — Господ сътвори света по подобие на небето, а храмовете са въплъщение на звездите“.
26
Тази архитектурна мистерия е наистина исторически факт. Ако върху картата на Бургундия се отбележат абатствата Отьон, Шалон сюр Сон, Бон, Арне льо Дюк, Солийо, Каре ле Томб и Везле, ще получим фигура, много подобна на Голямата кола. Вярно е, че съответствието е по-неточно от това с катедралите от Дева, но всичко говори — както казва Франсоа Бремен, — че става дума за предварителни „опити“ за големия План Дева. В случая с Везле базиликата отговаря наистина на най-далечната звезда от ръчката на Колата, тоест на Ета от съзвездието, известна и като Benetnasch („оплакваща“). — Б. а.