— Извинете, но какво общо има Дяволът с всичко това?
— В случая става въпрос за легенди. В Испания например бил много разпространен слухът, че крал Филип II заповядал да построят манастира „Ескориал“ върху една от вратите към ада. Като я запечатва с издигането на величествената сграда, кралят си запазва правото на достъп до това измерение и на абсолютен контрол над този важен извор на познание. Днес радиестезистите, които проучиха тази зона край Мадрид, откриха, че оттам преминава един от най-силните енергийни потоци в Европа и че легендата за вратата към ада се е зародила заради въздействието, което излъчванията на това място упражняват върху хората, намиращи се там. Инженерът го гледаше недоумяващо и това го убеди, че той няма нищо общо с отец Роже.
— И това е проучено? — запита той.
— Да, мосю Темоен. Работя по този въпрос почти цял живот. Гадателите долавят несъзнателно тези потоци с изострената си чувствителност и я използват, за да търсят вода; някои животни „се включват“ в тези мрежи, преди да изберат къде да спят; а благодарение на съвременните електронни апарати — осцилографи, магнитометри или гайгерови броячи, се улавя и изчислява интензитетът им.
— И вие смятате, че сме снимали точно това?
Темоен се взря в сивите очи на свещеника, който не откъсваше поглед от странното светлеещо петно, което скриваше Света Магдалина на снимката.
— Може би — отвърна той, замислен. — Изследванията показват, че на местата със силна активност на земната кора, където освен това обикновено има геоложки огнища и сеизмични движения с нисък интензитет, понякога се образуват светлинни кълба, наречени Earth Lights — „земни светлини“. И някоя от тези светлини, при това доста мощна, може да е причината за тази аномалия.
— Земни светлини ли?
— Да. Става въпрос за светлинни фокуси, възникнали от пиезоелектричество, или поток, предизвикан от триенето на скали, богати на силициев диоксид.
— А дълго ли блестят тези светлини?
— Траят само няколко секунди.
— Разбирам.
— Е, има и друга възможност — добави той малко надуто.
— Кажете.
Свещеникът взе отново снимката на Везле, направена от Космоса, и вдигна показалец към небето.
— Нашата планета е естествен източник на радиовълни. Обикновено те са нискочестотни и съвсем незабележими, но ако се излъчват през камъни, които кондензират енергията, например кварц, може да променят честотата си и навярно да бъдат прихванати в пространството като рационален сигнал. Но да съчетаеш подобни телурични места с кварца и да овладееш тези емисии като морзови, би било наистина дяволска работа!
— Шегувате се, разбира се — рече Темоен много сериозно.
— Естествено — усмихна се отецът. — Но кажете, не сте ли забелязали дали някои заснети от сателита точки не са с по-ярко сияние от другите?
— Може би в Шартр. Или в Амиен. Защо питате?
— Тогава несъмнено едно от тия места трябва да е центърът, източникът. Ако не се лъжа, другите сияния, заснети от сателита, са се активирали като електрически крушки, включени в същата мрежа. Ако искате да разберете защо, трябва да отидете до тези места и да установите кой е основният източник. Всъщност Везле сигурно е само бледо отражение на главната мрежа.
— Вие говорите за земна, телурична енергия, както казахте, но най-странното за мен е, че ако се отбележат върху картата на Франция, тези точки образуват съзвездие. Приличат на Дева. А знам и това, че Везле е най-далечното от бенедиктинските абатства в Шампан, които образуват съзвездието Голяма мечка. Не е ли показателно?
— Може би — отвърна отецът, но не трепна при тези разкрития.
— Може би?
Отец Пиер дори не мигна.
— Да, може би. Ако това ще ви помогне, то аз вярвам в Дявола.
FUGIT33
Никой не забеляза изчезването на Жан от Авалон до късното утро на 24 декември. От разсеяност ли? Не. Причината без съмнение трябваше да се търси в спокойствието, обзело монасите, откакто се намираха зад стените на Шартр; там ролята на един воин не беше така важна, както по пътищата, и намерили подслон, те нямаха почти никаква нужда от него, освен, ако не решаха да се върнат бързо в Клерво.
Пръв брат Алфред разбра, че нещо не е наред. Отговорник в кухнята на монасите, той имаше нужда от някой силен млад мъж като рицаря от Авалон, за да премести тежкия шкаф, в който смяташе да сложи храната за Бъдни вечер. Но като отиде да го търси в стаята му, видя, че го няма. „Странно — помисли си, — той никога не излиза, без да предупреди“. Отец Алфред го потърси навсякъде и макар да беше съвсем сигурен, че е наблизо (доспехите и оръжията му бяха подредени в стаята), не го откри. Такъмите на коня, дрехите му и всичко, което носи един рицар, дори свещената двуцветна хоругва на неговия орден, бяха на мястото си. А никой рицар не тръгва никъде без тях.