Тази среща беше променила Едмънд. Той бе отровен от блянове, от сукуби15 на нощта с мека благовонна кожа и съблазнителни очи, от гледката на тяло, извиващо се под неговото, на копринени кичури, докосващи лицето му. Заради угризенията си той се бе проснал в храма, бе изповядал тези помисли и бе наказан да яде черен хляб и да пие подсолена вода. Бе лазил до кръста в сградата на тамплиерите и се беше покаял сред каменно море в ослепителния пек на пустинята. И най-важното — бе изгубил жаждата си за кръв — не яростта от битката, от звъна на удари от меч, а жестокостта към беззащитните. Едмънд си припомни историите за стари паладини, за чиито дела бе чул от несломимата Елеонор. Нима тя не му бе пошепнала как великият Юг бе създал ордена, за да защитава слабите, били те християни или турци? Беше го наставлявала, че убиването е безсмислено заради студенината на безвъзвратността, надвиснала над бойното поле. Тя го беше учила на четмо и на молитвените последования, беше рецитирала поезия за последиците от кланетата. Как ли звучаха строфите?
„Много копия, студени на допир, издигаме ние високо, ала арфата на поета няма да вдигне падналите воини, докато мишеловите, кръжащи мрачно над равнините, носят вести на лешоядите как са късали и яли, как с чакалите са довършвали мъртъвците…“16
— Господарю, господарю! — Дьо Пайен усети, че някой го докосва по бедрото. Погледна надолу към жената с ококорени очи, сбръчкано лице и металносива опърлена коса. — Господарю — устните й едва помръдваха и тя посочи към вратата на църквата, — имаме магазин за вино с малко лозе отзад. Войниците дойдоха. Отведоха мъжа ми и го пъхнаха в пресата, после натискаха, докато главата му не се пръсна като орех, кръв и мозък избълваха и се смесиха с нашето вино. Господарю, защо постъпиха така?
— Демони — Дьо Пайен погали лицето й нежно, — обсебили са ги демони. Светът гъмжи от тях.
Рицарят проводи жената далеко и осъзна, че шумът в църквата стихва, после се върна към поста си и се замисли какво да прави. Обгорена, дрипава фигура се запрепъва през площада, крещейки:
— Христос и Неговият Гроб Господен!
Дьо Пайен му махна. Мъжът се заклатушка по стълбите и се отпусна на прага, гълтайки като жадно куче от меха с водата, която някаква жена донесе. Погледна нагоре към Едмънд.
— Бог да ви прокълне всички — промърмори той. — Части от града горят. Твърдят, че са виновни асасини, пратеници на Стареца от планината.
— Защо? — попита кръстоносецът.
— Бог знае! — Мъжът се изправи и несигурно пристъпи към него. Сграбчи оглавника на коня му и впери обезумял поглед в рицаря. — Градът тъне до коляно в трупове, земята лепне от кръв. Мъже като теб…
Дьо Пайен се дръпна бързо, обърна коня и отблъсна мълниеносното мушване с ножа, скрит в дясната ръка на непознатия. Оръжието изтрака на пода на църквата. Една жена изпищя от страх, мъже наскачаха на крака и завикаха предупреждения. Дьо Пайен пъхна върха на меча си под брадичката на беглеца и го принуди да отиде на светло. Нападателят не се примоли, клепачите на затворените очи на това кафеникаво лице не трепнаха.
— Как разбра? — прошепна той.
— Ти си десняк, но дръпна оглавника с лявата ръка. — Тамплиерът разгледа лицето на новодошлия — интелигентно, решително, с чип нос, плътни устни и твърда брадичка. — Защо? — попита той.
— Убийци! — отвърна мъжът. — Убийци, свързани с ада заради днешните си дела. Всички трябва да се изправите пред вратите на смъртната сянка и да срещнете пазителите на страната на тъмата.
— Цитираш „Книга на Иов“ — отвърна Дьо Пайен. — Учен ли си? Писар?
— Лечител, който се нагледа на достатъчно убийства и се пресити за много животи.
Тамплиерът свали меча си:
— Тогава вдигни камата си и застани зад мен. Аз не съм демон, поне не още.
Мъжът се плъзна в тъмата на храма зад Дьо Пайен. Тамплиерът се напрегна и се ослуша за всеки звук, издаващ повторно нападение. Вместо това лечителят застана до него, прибра оръжието в ножницата и прошепна:
— Ужасът на здрача, покрит и подут от кръв, дебне в града в одеждата си от лъвски кожи. Зад него се влачат оковите на смъртта. Цели легиони взема той…
15
Succubus (лат.) — сукуб означава буквално „лежащ отдолу“. Според вярванията сукубите са женски демони, които нощем се съвкупяват с мъже, пиейки жизнената им сила, за да се хранят. — Бел.прев.