— Твърде късно е. — На устните на Миа се появи ослепителна усмивка. Тя явно се забавляваше. — Вече е сторено. Много проста магия. Дори някой с твоите ограничени способности би могъл да се справи.
— Развали я!
— Няма. Теб какво те засяга? Нали твърдиш, че не вярваш в магьосничеството?
— Не вярвам, но знам, че се носят слухове. Ако нещо се случи с тези момчета…
— Не ме обиждай. — Гласът на Миа прозвуча сериозно. — Много добре знаеш, че не бих направила нищо, което да нарани тях или когото и да било. Дълбоко в душата си го знаеш и се боиш. Страхуваш се, че ако се отвориш отново за онова, което носиш в себе си, не би могла да го контролираш.
— Не се страхувам от нищо. И няма да ме привлечеш по този начин. — Рипли посочи към Нел, която се опитваше да изглежда много заета с приготвянето на сандвичи. — Нямаш право да въвличаш и нея.
— Не аз съм създала тази дарба, Рипли. Просто не края, че я имам. Ти също я притежаваш.
— Само си губя времето да разговарям с теб — Рипли гневно излезе от кухнята.
Миа леко въздъхна. Това бе единственият знак, че е разстроена.
— Невинаги има полза от разговорите с Рипли. Не трябва да й позволяваш да те притеснява, Нел.
— Това няма нищо общо с мен.
— Чувствам безпокойството ти през цялото време, откакто си тук. Хората спорят — често ожесточено, но не всички разрешават конфликтите с юмруци. — Застана зад Нел и разтри раменете й. — Освободи се от тревогата. Напрежението е лошо за храносмилането.
При допира на дланите й Нел усети как бавна струя топлина разтопи леда, който бе смразил кръвта й.
— Мисля, че харесвам и двете ви. Не ми е приятно да долавям неприязън помежду ви.
— Аз не мразя Рипли. Тя ме дразни, разстройва ме, но не я мразя. Чудиш се за какво говорехме, но няма да попиташ, нали, малка сестричке?
— Няма. Не обичам въпросите.
— А аз ги обожавам. Двете с теб трябва да поговорим. — Миа отстъпи назад, изчака Нел да вземе готовата поръчка и се обърна. — Тази вечер се налага да свърша някои неща. Утре също. Ще те черпя едно питие. Нека се срещнем рано, в пет часа, в „Омагьосаният хан“. В салона. Наричат го „Ковън1“. Можеш да оставиш въпросите у дома, ако така желаеш — каза Миа, преди да излезе. — Все пак аз ще донеса отговорите.
Пета глава
Нещата се развиха, както Зак бе очаквал — Хикмън все още се опитваше да докаже колко е велик. Другите трима се бяха огънали и той очакваше Карл да получи парите си от тях на следващата сутрин. Но Хикмън искаше на всяка цена да покаже, че превъзхожда местния шериф по ум и смелост.
От мястото, на което бе застанал на кея, Зак наблюдаваше лодката, която се приближаваше към капаните с омари. „Вече е в нарушение — помисли си, чоплейки слънчогледови семки. — Каране на лодка нощем без запалени светлини. Ще си плати.“
Едва ли глобата щеше да се отрази значително на финансовото състояние на баща му. Зак очакваше хлапето да му създаде неприятности, когато го откара в полицейския участък. Тази нощ щяха да прекарат там няколко часа заедно, единият от тях — зад решетки.
„Е, най-сетне ще му дам урок“, каза си Зак, свали бинокъла и посегна към джобното си фенерче, когато момчето започна да издърпва кошчето за ловене на омари.
Последва силен вик, който стресна Зак. Той щракна фенерчето и насочи светлинния лъч към водата. Над повърхността се стелеше лека мъгла и лодката изглеждаше обгърната от дим. Момчето стоеше изправено и здраво стискаше капана с двете си ръце. Изразът на лицето му издаваше истински ужас.
Преди Зак да успее да извика, момчето хвърли капана нагоре и когато водата се разплиска, залитна и падна в нея.
— Дявол да го вземе! — промърмори Зак, ядосан от перспективата да завърши работния ден, мокър до кости.
Придвижи се до края на кея и грабна спасителен пояс. Момчето повече пищеше, отколкото плуваше, но все пак напредваше към брега. — Ето, Стив. — Зак хвърли пояса.
— Насам, не искам да се хвърлям във водата заради теб.
— Помогнете ми! — момчето махаше с ръце, гълташе вода и се задавяше, но успя да хване спасителния пояс.
— Хапят ме по лицето.
— Почти стигна. — Зак коленичи и подаде ръка. — Хайде излизай, още си цял.
— Главата ми! Главата ми! — Стив се плъзна на кея и треперейки, легна по корем. — Видях главата си в капана. Те ме хапеха по лицето.
— Главата ти все още е на раменете, синко. — Зак приклекна. — Поеми си дъх. Имал си халюцинации — това е. Пийнал си, нали? И се чувстваш малко виновен.
— Аз видях… видях… — Стив седна, с треперещи ръце докосна лицето си, за да се увери, че всичко си е на мястото, и си отдъхна с огромно облекчение.