Джон нямаше как да не признае, че и двата начина на общуване допълват съвършено гардероба на този човек, издържан в чисто черно. Кимна на тантурестия германец и седна на мястото си срещу Хлое.
Пронизителното втренчване бе осигурено от Шнапс — един изключително грозен мопс3 (абсолютно винаги близо до скута на Дитер). Единственият зъб на кучето стърчеше от устата му под доста странен ъгъл, което придаваше на изражението му наистина маниакален вид.
Двамата се допълват идеално: изразяват целия спектър от възможни чувства само с тези две изражения. На бузата на Джон се появи малка трапчинка, подсказваща, че е доста развеселен от тази мисъл.
Джон наистина харесваше присъствието на Дитер.
Не защото харесваше самия Дитер — едва ли някой би могъл да твърди, че го харесва — просто той олицетворяваше всичко уникално, което бе свикнал да свързва със Chacun a Son Gout.
Винаги бе изпитвал особена привързаност към тази къща. Тя бе едно от малкото места, където се чувстваше съвсем удобно. Графинята бе прочута домакиня с гостоприемството си и това несъмнено бе съществена част от причината за привързаността му към дома й.
Но имаше и още нещо.
В този дом Джон се чувстваше щастлив. Тук винаги имаше смях и оживление, каквито рядко бе срещал другаде.
Още повече, че графинята винаги държеше стая, готова само за него. Винаги същата стая. Тъй като Джон бе един доста обеднял виконт и нямаше никакви имения, този жест, дължащ се отчасти и на обичта й към Морис, дълбоко го трогваше. Chacun a Son Gout бе единственото място, което би могъл някога да чувства като свой дом.
Обядът бе сервиран.
Още преди години графинята бе довела със себе си от Франция своя готвач и съвсем сериозно бе заявила, че човек по-скоро би се отказал от благородническата си титла, отколкото от един добър френски chef4. Затова трапезата в Chacun a Son Gout винаги бе изключителна. Но защо ли Джон внезапно бе изгубил апетита си?
Той се загледа през масата към младата жена, която безгрижно похапваше от пикантното френско ястие и съвсем прозаично си даде сметка за извора на проблемите си. Cherchez la femme.
Но онова, което го бе потресло най-силно, не бе абсурдното заявление на Хлое, че смята да следва неговия начин на живот. Явно тя не бе съвсем сериозна и просто се опитваше да го дразни — нещо, което й доставяше огромно удоволствие. Не, разстроила го бе привидно безобидната й забележка. Всички тези любовници… сигурно ти доставят огромно удоволствие.
Истината бе друга — не се чувстваше удовлетворен.
О, естествено забавляваше се много. Всъщност той бе изключително доволен от живота си. Но дали бе удовлетворен? Струваше му се, че все не може да постигне това.
И нямаше представа защо.
— Джон?
Хлое прекъсна мислите му. Той я погледна въпросително.
— Да отидем ли в градината после? Трябва да обсъдя нещо с теб — тя го погледна многозначително над ръба на чашата си с вино.
Значи смята да продължи с абсурдната си идея. Той я погледна търпеливо.
— Не, Хлое.
Джон явно смяташе да се инати. Време бе за още едно дребно предизвикателство, помисли си Хлое. Топна показалец в чашата си с вино и бавно го прокара по пълната си долна устна точно както бе виждала да прави една актриса.
Лошото бе, че една капчица от червената течност бе потекла по брадичката й, а тя не усещаше.
Ръката на Джон, повдигнала чашата към устните му, замръзна насред път, а самият той зяпна от изненада. Какво прави тя, за Бога?
Съвсем доволна от реакцията на Джон, Хлое си каза, че този номер явно действа. Само виж лицето му… та той направо е омагьосан!
Окуражена от очевидния си успех, тя реши да даде всичко от себе си, като му приложи най-примамливия според нея номер, на който бе способна. Разфокусира очите си и го дари с онзи замечтан премрежен поглед, присъщ на куртизанките.
Жалко само, че това я правеше да изглежда малко кривогледа.
Изражението на Джон бе също като на човек, цапардосан по главата с тежък предмет.
— Милорд, настоявам! — изграчи Хлое с глас, според нея сластно дрезгав. И с виолетови очи, събрани над носа.
Виното, което Джон и без това отпиваше без особено удоволствие, заседна в гърлото му и той се задави.
— Джон, добре ли си? — графинята се наведе напред в стола си, а на лицето й се изписа загриженост.
Морис здравата затупа племенника си по гърба.
— Тоя як младеж? — шляп, шляп. — Та той е здрав като бик!
Джон стисна вуйчо си за китката, за да прекрати пердаха.