Теди съвсем не забеляза, че някой стои пред шезлонга му, а още по-малко, че хвърля сянка върху бележника. Но неколцина души от задната редица се оказаха по-раздразними. Те вдигнаха поглед към младия човек, гледайки го тъй, както може би само хора в палубни шезлонги могат да гледат някого. Но той носеше със себе си някакво спокойствие, което като че ли би могло да трае вечно, при условие че държи поне едната си ръка в джоба.
— Здравей, малкия! — каза той на Теди.
Теди вдигна глава.
— Здравейте! — Той попритвори бележника си, който се дозатвори от само себе си.
— Имаш ли нещо против да седна за малко при теб? — попита младият човек наглед безкрайно сърдечно. — Седи ли някой на този шезлонг?
— Тези четирите са на нашето семейство — каза Теди. — Но родителите ми още не са станали.
— Още не са станали? При такъв ден? — възкликна младият мъж, който вече се беше настанил в шезлонга отдясно на Теди. Шезлонгите просто се допираха. — Това е кощунство — продължи той. — Истинско кощунство.
Той протегна краката си, чиито бедра бяха необикновено едри — сами по себе си, почти като човешки тела. Късо подстриган, той носеше обувки с дебели подметки и монограм, доста износени бежови вълнени чорапи, панталон с антрацитен цвят, риза с копченца на яката и без вратовръзка, сако на рибена кост, което сякаш бе добило патина в някой от семинарите на Иейл, Харвард или Принстън3.
— Какъв божествен ден! — каза той и погледна с примижали очи слънцето. — Аз съм абсолютен маниак по отношение на времето. — Той кръстоса масивните си крака. — Един най-обикновен дъждовен ден го приемам като лична обида. А ден като този е за мен истинска манна небесна. — Гласът му беше хубав, но по-обаятелен, отколкото е необходимо, сякаш той беше решил, че всичко, което има да каже, трябва да прозвучи в ушите на Теди и на хората наоколо, които може би слушаха, съвсем добре — интелигентно, културно, дори забавно или насърчително. Той погледна косо Теди и се усмихна. — А ти как се погаждаш с времето? — попито го. Усмивката му не беше безлична, а дружелюбна и общителна и говореше, макар и косвено, за неговото собствено „аз“. — Времето занимава ли те повече, отколкото е необходимо? — усмихна се пак той.
— Не му обръщам много-много внимание — каза Теди.
Младият мъж се засмя и отметна глава назад.
— Чудесно — каза той. — Между другото името ми е Боб Никълсън. Не си спомням дали се запознахме в спортния салон. Аз, разбира се, зная твоето име.
Теди се понадигна на една страна и напъха бележника в джоба на панталоните.
— Наблюдавах те, като пишеше — оттам — каза Никълсън и посочи спортната палуба. — Така беше погълнат от работата си.
— Вписвах нещо в бележника си.
Теди го погледна.
Никълсън кимна усмихнат.
— Как ти хареса Европа? — попита той. — Остана ли доволен?
— Да, много.
— Кои места посети?
Теди се наведе внезапно и се почеса по глезена.
— Ще ми е нужно много време, за да изредя всички места — бяхме с колата си и изминахме много път. — Той се облегна пак. — Аз и майка ми стояхме повечето в Единбург и Оксфорд. В спортния салон ви казах, струва ми се, че трябваше да бъда интервюиран и на двете места.
— Не мога да повярвам това — каза Никълсън. — Чудех се как си се решил на такова нещо. Е, как мина? Кръстосан разпит ли ти правиха?
— Моля?
— Как мина? Интересно ли беше?
— Понякога да, понякога не. Стояхме малко прекалено дълго. Баща ми искаше да се върнем в Ню Йорк по-рано, но дойдоха някои хора от Стокхолм, Швеция, и Инсбрук, Австрия, за да се срещнат с мен, и трябваше да останем по-дълго.
— Да, случват се такива неща.
За първи път Теди го погледна право в очите.
— Вие да не сте поет? — попита го той.
— Поет ли? — възкликна Никълсън. — Боже мой, не. Уви, не съм. Защо питаш?
— Просто така. Поетите винаги обръщат много голямо внимание на времето. Те влагат своите чувства в неща, които нямат чувства.