— Отдавна искам да те питам нещо.
— Какво нещо?
— Когато преди няколко месеца те гледах как ходиш, как не можеш да прекрачиш и една греда по пътя и трябва да заобикаляш греда, която и куче може да прекрачи. Гледах как си влачиш краката по камъните и как най-малката неравност, лека издутина на пътя ти изглежда непреодолимо препятствие, как това те докарва до сърцебиене и задух и налага продължителна почивка, аз те гледах и си виках: ама че мързел, ама че кръшкач, опитен мръсник, симулант.
— Е? А после разбра ли?
— После разбрах. Разбрах. Когато самият аз си загубих силите. Когато всички взеха да ме бутат, да ме бият, а за човека няма нищо по-добро от усещането, че някой е още по-слаб, по-зле от него.
— Защо ударниците ги викат на съвещания, защо физическата сила е нравствено мерило? Защото щом физически си по-силен, значи си по-добър, по-морален, по-нравствен от мен. Естествено — той вдига десетпудова4 скала, а аз се огъвам под половинпудов камък.
— Разбрах всичко това и исках да ти го кажа.
— Благодаря ти ако не за друго, то поне за това.
Скоро Полянски умря — паднал някъде в забоя. Бригадирът го ударил с юмрук по лицето. Бригадирът не беше Гришка Логун, а от нашите — Фирсов, военен, по член петдесет и осем.
Добре си спомням кога ме удариха за първи път. Първия път от стотиците хиляди ежедневни, еженощни шамари.
Всички шамари не могат да се помнят, но първия удар си го спомням добре — даже бях подготвен за него от поведението на Гришка Логун, от смирението на Вавилов.
Сред глада, студа, четиринайсетчасовия работен ден в мразовитата бяла мъгла на каменния златен забой изведнъж ми се мерна нещо друго — някакъв късмет, някаква милостиня, сякаш мушната набързо в ръката ми — милостиня не с хляб, не с лекарство, а милостиня с време, с недоговорена почивка.
Планински надзирател, десетник на нашия участък беше Зуев — волнонаемник, бивш пандизчия, който имаше стаж като лагерник.
В черните очи на Зуев имаше нещо — израз на някакво съчувствие ли — към тягостната, човешка съдба.
Властта развращава. Пуснатият от веригата звяр, скрит в човешката душа, алчно засища своята изконна човешка същност с побои, с убийства.
Не знам дали може да се получи удовлетворение от подписа на присъда за разстрел. Навярно и в това има някаква мрачна наслада, въображение, не търсещо оправдания.
Виждал съм хора, и то много, които някога са издавали заповеди за разстрел, а сега тях самите ги убиваха. Не следва нищо, освен страх, освен вик: „Тука има някаква грешка, не трябва мене да ме убивате за доброто на държавата, аз самият знам как се убива!“
Не познавам хора, които са издавали заповеди за разстрел. Само отдалече съм ги виждал. Но мисля, че заповедта за разстрел се крепи на същите душевни сили, на същите душевни основи, както и самият разстрел, самото убийство, извършено със собствените ти ръце.
Властта развращава.
Опиянението от това, че властваш върху хората, че можеш да си служиш с безнаказаност, издевателства, унижения, поощрения — това е нравственото мерило за служебната кариера на един началник.
Но Зуев биеше по-малко от другите — бяхме извадили късмет.
Току-що бяхме дошли на работа и бригадата се беше свила натясно в заслона — криехме се от острия режещ вятър зад издадените скали. Зуев, десетникът, се приближи към нас, с лице, скрито зад ръкавиците. Извеждаха ни по работните места, по забоите, а аз бях останал без работа.
— Имам молба към теб — изрече Зуев на пресекулки, запъхтян от собствената си смелост. — Молба. Не е заповед! Напиши ми молба до Калинин. Да ми махнат данните за съдимост. Ще ти кажа за какво става дума.
В малката будка на десетника, където гореше печка и където нашего брата не го пускаха — гонеха ни с ритници, с шамари изхвърляха всеки бачкатор, посмял да отвори вратата, за да вдиша поне за миг от този горещ въздух на живота.
Едно животинско чувство ни тласкаше към тази заветна врата. Измисляхме си поводи: „Колко е часът?“, въпроси: „Забоят наляво ли ще тръгне или надясно?“, „Имате ли огънче?“, „Зуев да е тука? Ами Добряков?“
Но тези молби не успяваха да заблудят никого в будката. Влезлите през отворената врата бяха връщани с ритници на студа. Но пък онзи миг топлина…
Сега никой не ме гонеше, аз седях до самата печка.
— Тоя да не е юрист? — презрително изсъска някой.