— При… Калифорния и Аляска… — той отново примигна. — Уа! Калифорния и Аляска. Чат ли си?
— Адресът?
— Зелена е. Няма как да я пропуснеш.
Тъй като не получихме друга информация, със Сет си тръгнахме. Отидохме в избрания от мен ресторант.
— Поезия — разсъждаваше развеселен по пътя той — бих казал, като в къмингс16 стихотворение!
Бях прекалено заета, за да следя какво говори, умът ми препускаше. Дори десерта с ягоди не можа да ме отвлече от тревогите заради този идиотски лов на едър дивеч. Сет се опита да подхване разговор, но отговорите ми бяха неясни и разсеяни, и беше ясно, че умът ми не беше там. Когато свършихме, отново се опитах безуспешно да се свържа с Роман и после се обърнах към Сет:
— В книжарницата ли ще се върнеш?
Той поклати глава:
— Не. Отивам си вкъщи. Осъзнах, че ми трябват доста предварителни проучвания, за да напиша тази сцена. По-лесно ще ми е да работя вкъщи.
Обзе ме паника.
— Вкъщи? Но…
Какво можех да кажа? Например, че ако си остане у дома, би могъл да бъде нападнат от социопатично, свръхестествено същество?
— Остани с мен — изтърсих аз, — да свършим някои задачи.
Учтивото му търпение се изчерпа.
— Джорджина, какво, по дяволите, става? Отиваш си вкъщи, защото си болна, но не си болна. Явно си притеснена от нещо, и то отчаяно. Кажи ми за какво се отнася. Нещо с Дъг ли?
За секунда затворих очи — искаше ми се всичко това вече да е свършило. Искаше ми се да съм някъде другаде. Или да съм някой друг. Сет навярно ме мислеше за откачалка.
— Не мога да ти кажа какво не е наред, а само че нещо не е. Трябва да се задоволиш с това.
После колебливо се пресегнах, вкопчих се в ръката му и умолително го погледнах:
— Остани с мен. Моля те.
Той здраво стисна моята и направи крачка напред, а на лицето му бяха изписани нежност и загриженост. За момент забравих за нефилима. Какво ли значение имаха другите мъже, щом Сет ме гледаше така? Изпитах желание да го прегърна и да почувствам как ръцете му ме обгръщат.
За малко да се изсмея. Да не би да се шегувах? Не ми трябваха тревоги и заради това, че го поощрявам. Аз бях в капана. Аз бях тази, заради която отношенията ни можеха да излязат извън контрол. Аз трябваше да спра да протакам „чистото“ скъсване с него.
Рязко се отдръпнах и сведох поглед:
— Благодаря ти.
Той предложи да шофира до Западен Сиатъл, давайки ми шанс да продължа обажданията в колежите. Почти бях приключила, когато стигнахме мястото, където се пресичаха улиците „Аляска“ и „Калифорния“. Сет леко намали скоростта и двамата се заоглеждахме за зелена къща.
Няма как да я пропуснеш си беше доста глупав съвет. И въобще какво зелено точно? Видях къща в убито зелено, къща в горскозелено и един цвят, който можеше да мине за синьо-зелен. Някои къщи имаха зелени первази, зелени врати или…
— Охо! — каза Сет.
Малка, паянтова къща, боядисана в блестящ нюанс на яркозеленото, почти изцяло скрита от две други, доста по-хубави къщи.
— Няма как да я пропуснеш — измърморих аз. Както и очаквахме, откъм гаража се чуваше музика. Когато стигнахме до отворената врата, видях „Нощно признание“ в целия й блясък. Дъг гръмогласно пееше с удивителния си глас. Щом ме видя, внезапно спря.
— Кинкейд?
Когато скочи и се затича към мен, приятелите му от състава объркано го изгледаха. Сет дискретно се отдръпна на няколко крачки и заразглежда близките хортензии.
— Какво правиш тук? — попита Дъг не толкова раздразнен, колкото смаян.
— Казах, че съм болна — глупаво отговорих аз. Сега какво да правя?
— Болна ли си?
— Не. Аз… трябва да свърша нещо. Все още не съм приключила. Но съм разтревожена, защото си тръгнах от книжарницата. Докога си тук? Можеш ли после да ме заместиш?
— Дошла си до тук, за да ме помолиш да те заместя? Защо си казала, че си болна? Да не би най-после да си си загубила ума по Мортенсен?
— Аз… не. Не мога да ти обясня. Просто ми обещай, че после ще прескочиш до книжарницата и ще провериш дали имат нужда от помощ.
Той се втренчи в мен с поглед, с какъвто Сет ме бе наблюдавал цял следобед. Онзи тип поглед, който да ми покаже, че имам нужда от транквиланти.
— Кинкейд… направо ме побъркваш.
Погледнах го със същото умолително изражение, което бях използвала и пред Сет. Чарът на сукубата в действие.
16
Едуард Естлин Къмингс (1894–1962) — ексцентричен американски поет, който изписвал името си с малки букви — Бел.прев.