— Позволи ми да си купя чай, преди да тръгна.
Той ми отправи снизходителен поглед, а тъмнокафявите му очи се развеселиха, сякаш бе отгатнал играта ми.
— Винаги съм ви смятал за почитателка на черния чай, или най-малкото, за любителка на кофеина.
— Хей, дори аз от време на време обичам промените. Освен това чаят беше хубав… по един билков и безкофеинов начин.
— Ще предам комплиментите ви на приятелката си. Тя прави смесите, а аз ги продавам вместо нея.
— О, сериозна приятелка?
— Само приятелка, госпожице Кинкейд.
Той отиде до рафта зад касовия апарат, където имаше различни видове чай. Когато се приближих, за да платя, останах възхитена от някои бижута под стъклото на щанда. Едно от тях грабна погледа ми — колие от три реда прасковени на цвят сладководни перли, тук-там осеяно с медни мъниста и парченца морскозелено стъкло. В центъра висеше изработен от мед анкх9.
— Изработка на някой от местните занаятчии ли е?
— Направи го един стар приятел от Такома.
Ерик бръкна в кутийката, извади колието и го положи на щанда. Погалих фините, гладки перли, всяка от които имаше леко неправилна форма.
— Вложил е в него египетска нотка. Мисля, че е искал не само да предизвика духа на Афродита и морето, но и да създаде нещо, което може би са носели древните жрици.
— Не са носели нищо толкова изящно — промърморих и обърнах огърлицата, като забелязах високата цена на етикетчето. Открих, че тази вечер говоря без задръжки. — В много от гръцките градове се е усещало египетското влияние. Анкховете се появяват върху кипърските монети наред с Афродита.
Докосвайки медния анкх си спомних за друга огърлица, отдавна изгубила се в праха на времето. Онази огърлица беше по-обикновена — само наниз от мъниста, гравирани с миниатюрни анкхове. Моят съпруг ми я беше донесъл сутринта в деня на нашата венчавка, промъквайки се у дома точно след зазоряване — нетипично смел за него жест. Бях го упрекнала за безразсъдството:
— Какво правиш? Ще ме видиш следобед… и всеки ден след това.
— Исках да ти я дам преди венчавката. — Той държеше наниза с мъниста. — Беше на майка ми. Искам да е твоя и да я носиш днес.
Той се наведе, поставяйки мънистата на врата ми. Когато пръстите му докоснаха кожата ми, почувствах топла и ефирна тръпка да преминава през тялото ми. На крехката възраст от петнайсет години не можех да разбера тези усещания, но бях нетърпелива да ги изследвам. Сегашното ми помъдряло „аз“ би ги определило като първите пориви на страст, но… добре, имаше и нещо друго. Нещо друго, което все още не мога да разбера. Електрическа искра; чувството, че сме обвързани в нещо по-голямо от нас самите; че оставането ни заедно е неизбежно.
— Ето — каза той, когато нанизът бе закопчан и косата ми се спусна на мястото си. — Идеално.
Не каза нищо друго. Нямаше нужда. Очите му ми казаха всичко. Потръпнах, трябваше да се уверя. Преди Кириакос никой мъж не ме бе поглеждал за втори път. Аз бях върлинестата щерка на Мартинес, онази, с острия език, която не мислеше, преди да говори. (В крайна сметка преобразяваното щеше да реши единия проблем, но не и другия.) Кириакос обаче винаги ме слушаше и ме гледаше сякаш бях много повече; бях съблазнителна и желана; бях като красивите жрици на Афродита, които все още извършваха ритуалите си, но далече от християнските свещеници.
Тогава ми се прииска да ме докосне — дори не осъзнавах колко много, до момента, когато внезапно и неочаквано хванах ръката му. Сложих я на талията си и го придърпах към себе си.
Очите му се разшириха от изненада, но не се отдръпна. Бяхме почти еднакви на ръст и устата му лесно откри моята за зашеметяваща целувка. Облегнах се на топлата каменна стена зад себе си, останах притисната между него и нея. Почувствах всяка част от тялото му притисната в моето, и въпреки това не бяхме достатъчно близо един до друг. Не докрай.
Целувката ни стана още по-пламенна, сякаш само устните ни можеха да заличат болезнената дистанция помежду ни. Отново придвижих ръката му — този път по дължината на единия ми крак, докато повдигна полата ми. Дланта му погали гладката плът и бавно се плъзна по вътрешната страна на бедрото ми. Долната част на тялото ми се изви към неговото, почти се впи в него, водена от необходимостта ми да бъда докосвана навсякъде.
9
Анкх — египетски йероглиф със значение „живот“, „щастие“, „благополучие“, най-значимият символ на древните египтяни. Представлява кръст, увенчан с кръгче. Наричат го още „ключа на живота“ и „ключа на Нил“. — Бел.прев.