— В 6.30 — казах на Сет минута по-късно. — Ще се срещнем в Кий Арена, на главното гише. Ще купя билети.
Той изглеждаше несигурен.
— В 6.30 — повторих аз. — Ще бъде страхотно. Така ще си починеш и ще видиш какво всъщност представлява играта. Освен това каза, че днес си блокирал.
И не само това, щях да изпълня задължението си към Пейдж по начин, който не изискваше много приказки. На стадиона щеше да е прекалено шумно, а ние щяхме да сме прекалено заети с играта, за да разговаряме.
— Не зная къде е Кий Арена.
— Оттук можеш да стигнеш пеша. Просто вървиш към кулата Спейс Нийдъл. И двете сгради са част от Сиатъл Център.
— Аз…
— Е, в колко ще се срещнем? — в гласа ми имаше предупредителни нотки, за да не се осмели да ми противоречи.
Той направи гримаса:
— В 6.30.
След работа се захванах да изпълня собствените си задачи. Докато Ерик не се обадеше нямах какво да правя относно загадката с ловеца на вампири. За жалост, имах някои задължения, които трябваше да свърша и прекарах голяма част от вечерта в грижи за какво ли не, като попълване на запасите от котешка храна, кафе и водка „Грей Гус“. След като изпробвах новия гланц за устни на щанда на МАК, дори си спомних, че трябва да си взема някоя евтина етажерка от типа „направи си сам“ за пожароопасните купчини книги в моята дневна. Продуктивността ми нямаше граници.
Купих си за вечеря индийска храна и успях да се появя в Кий Арена точно в 6.30. Никъде не видях Сет, но не се паникьосах. Не беше лесно човек да се ориентира в Сиатъл Център; може би Сет все още обикаляше около кулата, опитвайки се да намери пътя дотук.
Купих билетите и седнах на едно от големите циментови стъпала. Тази вечер духаше студен вятър и аз се сгуших в плътния си вълнен пуловер, като го преобразих, за да стане малко по-дебел. Докато чаках, наблюдавах хората — двойки, групички от младежи и развълнувани хлапета прииждаха за напрегнатия мач на малкия отбор на Сиатъл, настроени за интересно зрелище.
Когато стана 6.50 започнах да се изнервям. Оставаха десет минути и се разтревожих, че Сет може да се е загубил. Извадих мобилния си телефон и набрах книжарницата, чудейки се дали писателят е там. Отговориха ми, че не е, но Пейдж имаше телефонния му номер. Опитах, но ми се включи гласовата поща.
Ядосана затворих телефона си и още повече се сгуших, за да се стопля. Все още имаше време. Освен това новината, че Сет не е в книжарницата, беше добра. Означаваше, че е на път. Стана седем — време за начало на играта, а той все още не се беше появил. Набрах отново мобилния му телефон, после с копнеж погледнах към вратите. Исках да видя началото на мача. Сет може никога да не беше ходил на хокеен мач, но аз бях и ми харесваше. Постоянното движение и енергия задържаха вниманието ми повече, от който и да е друг спорт, макар че понякога битките ме караха да потръпвам. Не исках да пропусна началото, но се притеснявах, че Сет ще дойде всеки момент и няма да знае какво да направи, ако не съм на мястото на срещата.
Изчаках още петнайсет минути вслушвайки се в долитащите до мен звуци от играта, и най-после осъзнах истината. Бяха ми вързали тенекия. Това беше нечувано. Не ми се беше случвало от… около век. Вследствие на това откритие се почувствах повече смаяна, отколкото ядосана или объркана. Всичко това бе прекалено странно за разбиране.
Не, реших аз секунда по-късно, бях сгрешила. Да, Сет прояви неохота, но той нямаше просто да не дойде, не и без да се обади. Можеше… можеше да му се е случило нещо. Например да го е блъснала кола. Смъртта на Дуейн показа, че никой никога не може да предскаже кога ще се случи трагедията. И все пак единствената трагедия, преди да получа още информация, беше, че пропускам играта. Позвъних му отново, като този път му оставих съобщение с номера и местонахождението си. Ако се налагаше, щях да изляза и да го посрещна. Отидох да гледам мача.
Имах чувството, че се набивам на очи, и това ми навяваше тъга. Наблизо седяха други двойки, а групичка млади мъже ме гледаха, като от време на време смушкваха един от тях, очевидно подканвайки го да ме заговори. Това, че не ме сваляха, не ме разстрои, а това, че изглеждам сякаш имам нужда. Може да бях избрала да не ходя по срещи, но това не означаваше, че ако поискам не мога да го направя. Не ми харесваше другите да смятат, че съм отчаяна и самотна. И без нечие потвърждение се чувствах по този начин достатъчно често.
През първата почивка си купих корндог10, за да се утеша. Докато ровех в чантата си за пари, открих листчето с телефонния номер на Роман. Ядях и го загледах, припомняйки си неговата настоятелност и колко зле се почувствах, след като му отказах. Внезапното ми болезнено отхвърляне разпалваше нуждата ми да бъда с някого, за да си припомня, че наистина можех да имам социални контакти, стига да поискам.