Докато се канех да набера номера, за кратко ме възпря познатото чувство, което ме предупреждаваше, че ще наруша спазвания си от десетилетия обет да не се срещам с добри момчета. Моят разумен вътрешен глас ми напомняше, че има много по-умни начини да оползотворя един неизползван билет за хокей — като Хю или вампирите. Ако се обадех на някого от тях, щеше да е по-безопасен начин на общуване.
Те обаче… се отнасяха към мен като към сестра, а и аз ги обичах като свое семейство, но точно сега не исках да бъда нечия сестричка. Пък и това дори нямаше да е истинска среща. Исках просто компания. Плюс предпазните мерки, важащи по отношение на Сет — липсата на взаимност се отнасяше и за Роман. Всичко щеше да е напълно сигурно. Набрах номера.
— Ало?
— Изморих се да ти пазя палтото.
Почти усетих усмивката му.
— Мислех, че досега вече си го изхвърлила.
— Да не си откачил? „Кенет Коул“ е. Всъщност не ти се обаждам за това.
— Така си и помислих.
— Ходи ли ти се на хокей?
— Кога започва?
— Хм, преди четирийсет минути.
Пауза, достойна за Сет.
— И едва сега реши да ме поканиш?
Добре де… човекът, с когото трябваше да бъда, не се появи.
— Затова сега се обаждаш на мен?
— Е, след като толкова настояваше да излезем.
— Да, но… почакай. Аз ли съм вторият ти избор?
— Не мисли за това по този начин. Приеми го… не знам… че ще направиш нещо, което някой друг не е могъл.
— Като подгласничката на Мис Америка?
— Виж, идваш или не?
— Много съблазнително, но точно сега съм зает. И не го казвам, за да се измъкна. — Нова пауза. — Ще се отбия у вас след мача.
Не, не си го представях по този начин.
— След мача съм заета.
— Какво, да не би ти и твоят непоявил се да имате други планове?
— Аз… не… Трябва да сглобя една етажерка. Ще отнеме време. Тежка задача, нали разбираш?
— Блестящ майстор съм. Ще се видим след два часа.
— Чакай, не можеш…
Той прекъсна връзката. За момент затворих вбесена очи, после ги отворих и се върнах към ставащото на леда. Какво бях направила току-що?
След играта се запътих към къщи. Въодушевлението от победата не можа да надделее над тревогата, че Роман ще дойде в апартамента ми.
— Обри — казах с влизането си, — какво да правя?
Тя се прозя, показвайки миниатюрните си зъби на домашна котка. Кимнах й:
— Не мога да се скрия под леглото като теб. Той няма да се хване.
И двете подскочихме, когато на вратата внезапно се почука. За част от секундата обмислих варианта с леглото, преди да благоволя да пусна Роман да влезе. Обри го изгледа за момент, а после, явно съкрушена от гледката на секс бог, се втурна към спалнята. Роман, небрежно облечен, държеше стек с шест броя „Маунтин Дю“, два пакета чипс Доритос и кутия зърнена закуска.
— „Лъки Чармс“11? — попитах.
— Магически вкусни — обясни той. — Необходимост при всякакви проекти за сглобяване.
Поклатих глава, все още учудена как успя да се промъкне и дома ми.
— Това не е среща.
Той ме погледна скандализиран:
— Очевидно. Ако беше, щях да донеса „Каунт Чокула“12.
— Сериозна съм, не е среща — настоях аз.
— Да, да, разбрах. — Той остави всичко на плота и се обърна към мен: — Къде е? Да започваме.
Въздъхнах, поуспокоена от деловитостта му. Нямаше флирт, нито явни хитрувалия. Просто честна, приятелска услужливост. Етажерката ми щеше да бъде сглобена и после той щеше да си тръгне.
Отворихме огромния кашон, извадихме рафтовете и другите елементи, както и разнообразни болтове и гайки. Упътването беше почти без думи и съдържаше основно схеми, указващи как трябва да се сглобят частите. След няколко минути разглеждане решихме, че трябва да започнем с голямата задна плоскост и я сложихме легнала на пода, като поставихме отгоре рафтовете и страничните дъски. След като всичко бе правилно подредено, Роман взе няколко гайки, проучвайки къде трябва да закрепи с тях различните елементи. Той ги огледа внимателно, погледна към кашона, а после — обратно към дъските: