— Разбира се, че можеш — осведоми ме хладният глас на Джером, а Обри избяга, — макар че заслужаваш да не можеш. Какво си мислеше, че правиш, като погледна ангел в истинската му форма?
— Нищо — отвърнах и присвих очи, за да различа облечената му с тъмни дрехи фигура, крачеща пред мен. — Искам да кажа, нищо не си помислих.
— Очевидно.
— Престанете! — разнесе се някъде зад мен гласът на Картър.
Надигнах се и се огледах. Беше се облегнал на стената. Литър, Коди и Хю също бяха в стаята. Беше обикновена и безполезна семейна среща. Не можех да не се засмея.
— Ти беше там, беше там…
Коди седна до мен и видях чертите му по-ясно, щом се наведе да огледа лицето ми отблизо. Той нежно прокара пръсти по скулите ми и се намръщи.
— Какво се случи?
Станах сериозна.
— Толкова ли е зле?
— Не — излъга той. — Хю беше по-зле.
Импът издаде нечленоразделен звук някъде из стаята.
— Вече знам какво се е случило — изплющя гласът на Джером. Нямаше нужда да виждам лицето на демона в подробности, за да зная, че гледа към мен. — Но не мога да разбера защо се е случило. Ти всъщност се опита да попаднеш във възможно най-опасната ситуация, нали? Хм, да видим… тъмна улица, никой наоколо… Нещо подобно, нали?
— Не — отвърнах, — не помислих за това. Не мислех за нищо друго, освен да се прибера вкъщи.
Разказах събитията от вечерта възможно най-подробно, като започнах със стъпките и завърших с Картър. Когато приключих, Хю седна на един фотьойл срещу мен и се замисли.
— Паузи?
— Какво?
— Начинът, по който е станало… ударили са те, пауза. Друг удар, пак пауза. После пак. Нали?
— Е, и какво? Не знам, побоите не протичат ли така? Удар, отдръпване, подготовка за следващия? Освен това говорим за паузи горе-долу от секунда. Нямаш време дори да си поемеш дъх.
— При мен не беше така. Също бях пребит. Беше яростна атака. Постоянен порой от удари. Неразбираеми и невъзможни. Определено нещо свръхестествено.
— Е, точно това беше — отговорих аз. — Повярвай ми, не бях в състояние да се боря срещу него. Не беше нападение от някой смъртен, ако това се опитваш да кажеш.
Хю само вдигна рамене. Настана тишина и аз косо погледнах импа, колкото ми позволяваше отслабеното ми зрение.
— Споглеждат се многозначително, нали?
— Кои?
— Джером и Картър. Усещам го.
Обърнах се към Картър, внезапно разтревожена дали вечерното ми пазаруване не е било напразно.
— Предполагам, че не си спасил и пазарската ми торба?
Ангелът отиде до кухненския плот, донесе я и ми я подхвърли. Рефлексите ми още не функционираха добре — изпуснах торбата и тя се озова на пода. Книгата се плъзна навън. След секунда Джером я сграбчи и прочете заглавието.
— Проклет да съм, Джорджи. Заради това ли беше навън и се промъкваше из тъмните ъгли? Заради това ли едва не те убиха? Казах ти да зарежеш преследването на ловеца на вампири…
— О, хайде! — извика Коди, скачайки в моя защита. — Вече никой не вярва в него. Знаем, че е дело на ангел.
— Ангел?! — В думите на демона долових силно веселие и дори подигравка.
— Този, който ми причини това, не е бил смъртен — горещо се съгласих аз. — Нито пък на Хю. Нито на Лусинда. Нито на Дуейн. Бил е нефилим.
— Нефи… какво? — смаян попита Хю.
— Да не е герой от „Улица Сезам“? — за първи път се обади Питър.
За момент Джером мълчаливо ме изгледа и накрая попита:
— Кой ти каза за това? — Без да дочака отговора ми, той се обърна към ангела: — Знаеш, че не трябва…
— Не бях аз — кротко отвърна Картър. — Предполагам, че го е разбрала сама. Нямаш достатъчно вяра в собствените си хора.
— Открих го самостоятелно, макар и с чужда помощ.
Накратко обясних навързаните улики и как една водеше до друга, от Ерик — до „Кристъл Старц“.
— Проклятие! — промърмори Джером, след като чу сладкодумната ми реч. — Проклета Нанси Дрю14!
— Добре — каза Питър, — неоспорими доказателства или не, ти все още не си ни казала какво е нефилопус.
— Нефилим — поправих го и колебливо погледнах Джером. — Може ли?
— Молиш ме за позволение? Колко необичайно.
Приех това за съгласие и несигурно започнах: