Мечтата ми да работя върху някакъв проект заедно с Тери Джоунс датира още от първата ми среща с него преди двадесет и пет години, когато го видях на една зелена уличка в покрайнините на Екзетър, облечен в красива рокля на цветя. Зад колата му се влачеше малка тактическа ядрена установка. Както ще се убедите по-нататък, той създаде много по-глупав и по-палав, но и много по-добър роман от този, който аз бих могъл да напиша. С това си спечели уникалното признание — Папагал и Роман от Тери Джоунс.
Дъглас Адамс
I.
— Къде е Леовинус?! — кресна Патлака на Блеронтис, главен надзирател по количеството на целия Североизточен газов район на планетата Блеронтин. — Не! Не ги ща пак тия лайняни сандвичи с рибен пастет!
Е, не каза точно „лайняни“, защото такава дума не съществува в блеронтинския език. По-скоро би могло да се преведе буквално като „наподобяващ по размери мекичкото на лявото ухо“, но по значение се доближава повече до „лайнян“. Нито пък каза точно „рибен пастет“, защото на Блеронтин рибите не съществуват във формата, под която ние бихме ги разбирали като риби. Но когато превеждаш от езика на цивилизация, за която не знаем и бъкел, намираща се чак в центъра на Галактиката, ти се налага да я караш по приблизителната процедура.
По подобен начин Патлака на Блеронтис не е точно „надзирател по количеството“, а терминът „Североизточен газов район“ със сигурност не дава никаква представа за цялото величие и великолепие на неговото положение. Ами вижте какво, май по-добре да започна отначало.
— Къде е Леовинус? — кресна Патлака на Блеронтис, най-важният и значителен държавник на цялата планета Блеронтин. — Без него корабът не може да излети!
Изпратиха неколцина по-дребни чиновници да търсят Великия. Огромната тълпа се люшкаше с нарастващо нетърпение пред огромния Монтажен док, където новият Звезден кораб се издигаше, увит с копринено покривало в привлекателен розов цвят. Никой от тълпата не беше зървал дори и нитче или болтче от този кораб, но славата му вече се носеше нашир и надлъж из галактиката — от единия ръкав на спиралата, та чак до другия.
Ала великият Леовинус все още не се виждаше никакъв на стартовата площадка. А някакъв дребен чиновник за хиляден път обясняваше на Патлака на Блеронтис защо сандвичите с „рибен пастет“ имат такова голямо значение.
— Обикновено, Ваше изумително и най-възвишено великолепие, вие бихте били съвсем прав да предположите, че изстрелването на един космически кораб не заслужава да се отбелязва с такива забележителни чествания. Но както ви е добре известно, този Звезден кораб е нещо друго. Това е най-великият, най-разкошният, най-напредналият в технологично отношение космически кораб, строен някога; това е Върховният космически кораб — най-великото постижение на кибернавтиката през този век и през който и да било друг; абсолютно неунищожим. Ето защо Интергалактическият съвет сметна за уместно да обяви изстрелването му за събитие, достойно за отбелязване със сандвичи с рибен пастет.
Сърцето на Патлака се сви. И последната му защитна линия се съсухри и се разпадна пред очите му; той разбра, че е обречен да изяде поне една хапка с „рибен пастет“, преди корабът да литне. И знаеше, че вкусът ще се задържи в устата му месеци наред. А един блеронтински месец ще ви стигне за няколко живота, ако случайно сте землянин. Но той, естествено, не беше.
Всъщност никой в цялата тълпа от около петдесет милиона блеронтинци, събрала се да гледа изстрелването на Най-великия звезден кораб в Историята на вселената, не беше и чувал някога за Земята. И да ги бяхте питали, нямаше как да ви разберат, защото при събития, отбелязвани със сандвичи с „рибен пастет“, преводаческите лепенки не бяха разрешени. Поредната тъпа традицийка — от ония, които вбесяваха Патлака1.
А Леовинус все още го нямаше никакъв.
— Всички тук са затаили дъх и стискат палци — прошепна Главния репортер на Блеронтинското бюро по събиране на новините в невидимия си микрофон. — Все още никой не е зърнал дори за миг прочутия Кораб, но всеки е убеден, че той е не само най-модерният в технологично отношение, но и най-красивият космически кораб, създаван някога. В края на краищата е създаден от Леовинус, на чийто архитектурен гений дължим великия мост Север-юг, който свързва нашите две полярни шапки; на неговото музикално вдъхновение дължим блеронтинския национален химн „Възтържествуват сандвичите наши всеки Божи ден“; на майсторството му в балистиката и в енергетиката на биомасата дължим нашето трето слънце, което сега сияе над нас благодарение на прочутото си копче за палене и гасене… Но ето, идва новината с… ама какво става? Дами, господа и други същества, май излиза, че великият Леовинус е изчезнал! Цял ден никой не го е виждал. Без съмнение сега корабът не може да бъде изстрелян… но тълпата вече настоява да се предприеме нещо… И — о, Боже! Това пък какво е?
1
Блеронтинците настояват по време на фестивали и излизане на много важни книги да се сервират т.нар. сандвичи с „рибен пастет“, въпреки че всички ги намират за отвратителни. Тази традиция идва от времето, когато Блеронтин била тънеща в мизерия планета на ръба на гладната смърт. След като им свършила всичката друга храна, отборът на Блеронтин бил принуден да предложи сандвичи с „рибен пастет“, когато кандидатствал за участие в Интергалактическия сандвичев шампионат на столетието. По някаква незнайна причина „рибният пастет“ се харесал на преситените небца на журито и то връчило шампионската титла на Блеронтин. Така се отворил пътят за господството на тази планета над целия Център на галактиката за епохи напред.