Когато Заратустра чу тия думи, поклони се пред светеца и рече:
— Сякаш има какво да ви дам! Но оставете да си вървя, докато не съм отнел нещо от вас!
И тъй се разделиха те, старецът и мъжът, смеещи се, както се смеят две деца.
Но когато Заратустра остана сам, тъй рече той на сърцето си:
„Възможно ли е! Тоя свят старец още не е чул во своята гора, че Бог умря!“
Когато Заратустра стигна в ближния град, който лежеше край горите, завари там на пазарището събран много народ: защото бе прогласено, че ще дойде един въжеиграч. И тъй почна да говори Заратустра към народа:
— Аз ви уча за Свръхчовека. Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте направили вие, за да го превъзмогнете?
Всички същества досега са създали нещо свръх себе си: а вие искате да бъдете отлив от тоя велик прилив и предпочитате да се върнете пак към животното, нежели да превъзмогнете човека?
Що е маймуната за човека? Едно посмешище или един болезнен срам. И тъкмо това трябва да бъде човек за Свръхчовека: едно посмешище или един болезнен срам.
Вие изминахте пътя от червей до човек, и много още във вас е червей. Някога сте били маймуни, но и сега още човек е по маймуна от всяка маймуна.
Но и най-мъдрият от вас, и той е само една двойственост и смешение от злак2 и призрак. Но казвам ли ви аз да ставате призраци или злакове?
Ето, аз ви уча за Свръхчовека!
Свръхчовекът е смисъл на земята. Волята ви да рече: Свръхчовекът да бъде смисълът на земята!
Заклинам ви, братя мои, останете верни на земята и недейте вярва на ония, които ви говорят за свръхземни упования! Съзнават ли или не, туй са отровосмесители.
Презрители на живота са те, умиращи и сами отровени, омръзнали на земята: и нека вървят поврага!
Някога да хулиш Бога бе най-голямото светотатство, но Бог умря, а с това умряха и тия светотатци. Сега да хулиш земята е най-ужасното, и утробата на неизповедното да цениш по-високо, отколкото смисълът на земята.
Някога душата гледаше презрително плътта: и тогаз това презрение бе най-висше: тя искаше да бъде плътта мършава, грозна, изтощена от глад. Тъй мислеше тя да се отърве от нея и от земята.
О, тая душа сама беше мършава, грозна, изтощена от глад: и жестокост бе сладострастието на тая душа!
Но кажете ми и вие, братя мои: какво ви говори вашата плът за душата ви? Не е ли душата ви нищета и мръсота, и една нищожна наслада?
Истина, мръсен поток е човек. Трябва да си море, за да можеш погълна един мръсен поток, и да не се омърсиш. Ето, аз ви уча за Свръхчовека: той е това море, в него може да потъне вашето велико презрение.
Що е най-висшето, което вие би могли да преживеете? То е часът на великото презрение. Часът, в който сами вие ще се погнусите от своето щастие, също и от разума си и от добродетелта си.
Часът, в който ще речете: „Що значи моето щастие! То е нищета и мръсота, и една нищожна наслада. А моето щастие би трябвало да оправдава самия живот.“
Часът, в който ще речете: „Що значи моят разум! Алчен ли е той за знание, както лъвът за своята храна? Той е нищета и мръсота, и една нищожна наслада.“
Часът, в който ще речете: „Що значи моята добродетел! Тя още не ме е правила да беснея. Как ми омръзна моето добро и моето зло! Всичко това е нищета и мръсота, и една нищожна наслада!“
Часът, в който ще речете: „Що значи моята справедливост! Аз не виждам да съм пламък и жив въглен, а праведният е пламък и жив въглен!“
Часът, в който ще речете: „Що значи моето състрадание! Не е ли състрадание кръстът, на който ще бъде прикован онзи, който обича хората? А моето състрадание не е разпятие.“
Казвали ли сте вече тъй? Викали ли сте вече тъй? Ах, да бих ви чул вече тъй да викате!
Не вашият грях — вашето задоволение крещи към небесата, скудостта во самия ви грях крещи към небесата!
Де е мълнията, която ще ви лизне с езика си? Де е безумието, с което вие трябва да бъдете присадени?
Ето, аз ви уча за Свръхчовека: той е тая мълния, той е туй безумие!
Когато Заратустра говореше тъй, един от народа извика: „Стига вече въжеиграчът ни е говорил, нека сега да го видим!“
И целият народ се изсмя на Заратустра. А въжеиграчът, който вярваше, че за него е дума, почна да се приготвя да играе.
А Заратустра изгледа народа и се почуди. Сетне рече тъй: