И самозащитата на Жак — използваща постоянното твърдение на всички сатирици, че те нападат не отделни личности, а общи пороци — е толкова не на място в този контекст, толкова малко засяга същината на обвинението, че звучи отчасти дори като пародия: като че ли Жак не може и да мисли самостоятелно, а само повтаря заучени наизуст фрази. Но движението, започнато от младите сатирици, не е могло да се спре с възбрани отгоре. Само няколко години след Жак Шекспир ни представя вече с много повече симпатия един друг меланхолик и изобличител на обществото — Хамлет.
Движението обхванало всъщност много бърже театрите. През 1598 година младият Бен Джонсън, роден в една и съща година с Дън, първенеца между сатириците, написва своята комедия „Всеки според хумора си“ и с нея, както обикновено се смята, поставя началото на нов вид комедия — комедията на „хуморите“, — макар че е бил предшестван от Чапман, човек от старото поколение, чиято пиеса „Весел ден на хуморите“ била представена една година по-рано: в нея между другите „хумори“ се явява един сатирично представен меланхолик, подобен на Жак. Думата „хумор“ има тук още първоначалното си значение на „течност“, т.е. на една от четирите телесни течности — кръв, жлъчка, флегма и черна жлъчка или меланхолия, — чието съотношение у човека според тогавашното схващане определяло неговия характер или темперамент (буквално „смесица“ от хумори). Нещо повече, думата носи вече и различните вторични значения, почиващи върху основното: характер, тип, настроение, каприз; тя била много на мода през онези години и се употребявала — както самият Джонсън се оплаква и както Шекспир ни показва нагледно в лицето на своя Ним, — където трябва и където не трябва. Същественото за новия вид комедии е, че както и при сатирите, в тях се дава цяла галерия от портрети, при всеки от които е изтъкната почти изключително една ярка черта или слабост, като фабулата е сведена до минимум — много се говори, но много малко се извършва на сцената. Една централна личност, обикновено весел интригант, ни представя — почти като конферансие — различните типове, подлъгва ги да покажат типичните си слабости, вкарва ги в беда и накрая ги разобличава пред обществото, като по този начин ги освобождава от недъзите им. При тези два първи опита в този нов вид комедия се прави още известна отстъпка на романтичните театрални традиции — действието се развива във Франция или Италия; но докато при Чапман то още се разиграва във френския двор, Джонсън вече ни показва една чисто буржоазна Флоренция, а по-късно, след като опитът му се увенчал с успех, дори преработва драмата си, като пренася действието й в самия Лондон. И от този момент нататък, цели петнайсет години, съвременният Лондон, подробно и реалистично обрисуван, остава фон на почти всички английски комедии, а осмиването на различни лондонски типове представлява главното тяхно съдържание. Само Шекспир, който инак се показва много податлив към всяко изменение на модата, не може да се помири с новия вкус, а търси компромисно разрешение: неговият Жак е типичен „хумор“ от Джонсъновия вид, а в „Дванайсета нощ“ той въвежда цяло трио от такива „хумори“ и завършва комедията с публично осмиване на един от тях — пак в духа на Джонсън. Но изглежда, че и тази отстъпка не е могла да задоволи публиката му и той се е отказал от съревнованието, като се обърнал към други жанрове, предимно към трагедията. За него добродушният смях стои над жлъчния и той не е могъл да се сприятели с едно изкуство, което би ограничило фантазията му в рамките на всекидневието и би изпратило самия него с бележник в джоба да записва дочутите в кръчмата разговори, както правели последователите на Джонсън. Общо взето, той останал верен на своята идея за комедията на любовта, възприета от Лили и доизработена вече в „Напразни усилия на Любовта“ и „Сън в лятна нощ“. Първите две комедии, които Шекспир създава след тези опити, представляват наистина едно отклонение от общата линия на развитието му, но обяснението може да се търси в това, че и двете са написани като че ли при особени обстоятелства. „Венецианският търговец“ със своята критика на капиталистическия свят би могла дори да се вреди донякъде в протестната литература на времето, но никак не прилича на нея по тон, а и прекият повод за написването й трябва да се търси не в едно общо настроение, а в съвсем конкретно събитие. През 1594 година в Лондон бил екзекутиран еврейският лекар Родериго Лопес, обвинен в кроежи против живота на кралицата, и за него ясно се загатва в думите на Грациано за обесения вълк („Лопес“ произлиза от латинското „lupus“ — „вълк“), чиято душа се била преселила в тялото на Шейлок. Пиесата трябва да е била написана към 1596 година в отклик на една вълна от антисемитизъм, причинена от доста шумния процес срещу лекаря. Като източник Шекспир използвал един разказ от италианеца Джовани Фиорентино, заменяйки само изпитанието, на което е подложен Басанио, с добре известната и театрално по-подходяща приказка за трите ковчежета1 и прибавяйки образа на Джесика, за който — както и за целия портрет на Шейлок — е дала образец старата драма на Марлоу „Евреинът от Малта“, поставена отново през онези години. Бягството на дъщерята служи да мотивира и да направи по-убедителна патологичната жажда за мъст, която се събужда у евреина. Но едва ли е лежало в Шекспировите намерения да печели по този начин симпатиите ни за своя герой; той много умело дозира трагичния патос, който създава около стареца, и когато този патос заплашва да стане твърде силен, винаги вмъква нещо, което цели да ни разсмее или отблъсне. Сега времената са други, произходът на Шейлок не ни изпълва днес с отвращение и ужас, а пък приказната атмосфера на цялата драма ни кара да забравяме чудовищността на неговите кроежи. Там, където зетьовете се избират по такъв странен начин и съдът признава валидността на един договор, който законите на всички страни във всички времена биха отхвърлили като нищожен, опасността за Антонио също така се обагря от розовата светлина на приказките; дори когато Шейлок си точи ножа о подметката, умът ни не може да побере, че той наистина би го използвал, за да реже живо месо от човешка гръд. И затова сме готови да му съчувстваме, дори да смятаме, че съдът се е погаврил с него, лишавайки го чрез един софизъм от правата му. Но това не значи, че зрителният ъгъл на Шекспир е бил нашият, а показва само колко жив и пластичен е създаденият от него образ, щом дори когато го гледаме под съвсем нов ъгъл на зрение, той пак остава убедителен.
1
В оригинала изпитанието се състои в това, че женихът трябва да прекара нощта в леглото на възлюбената, без да заспи, но редовно бива упояван с приспивателни.