тъй силно, че да можеш да ги видиш,
духът ти би омекнал!
ПРОСПЕРО
Тъй ли мислиш?
АРИЕЛ
Човек да бях, тъй станало би с мен.
ПРОСПЕРО
И с мене тъй ще стане. Ако теб —
дух, въздух — са способни да затрогнат
мъченията им, как аз — човекът,
възприемчив към болка като тях —
от тебе по-дълбоко да не бъда
разчувстван пред вида им? Да, макар
в живеца си засегнат да съм още
от злата им неправда спрямо мен,
ще взема аз на разума страната
срещу гнева си. Прошката е ценност,
по-рядка от разплатата. Понеже
разкаяни са, знам, оттук нататък
аз няма повече да ги наказвам
дори с едно навъсване. Пусни ги!
Магията ще счупя, ще им върна
разсъдъка и те, каквито бяха,
ще бъдат пак.
АРИЕЛ
Отивам, господарю.
Излиза.
ПРОСПЕРО
Вий, духове от хълмове, потоци,
гори и езера, и вий, които
с крачета, неоставящи следи,
Нептуна в отлив гоните, а в прилив
от него бягате; вий, леки феи,
от чийто танц подлунен по тревата
остават тези кръгове, които
овците не пасат; вий, дребни елфи,
които, щом настане полунощ,
изскачате и правите да никнат
във мрака гъбите — със ваша помощ
(макар и да сте слаби поотделно)
аз слънцето по пладне съм смрачавал,
насъсквал ветровете своеволни,
подсторвал да воюват с рев и пяна
зеленото море и свода син;
извиквал гръмотевици, разцепвал
дъба на Зевса148 с неговия собствен
небесен клин, разтърсвал канари,
изкоренявал борове и кедри
и правел гробове да се отварят
и будят мъртвите си. Но от свойта
магична мощ аз вече се отказвам:
за сетен път чрез нея ще извикам
таз музика божествена, която
в съгласие с целта ми ще въздейства
на моите пленници, и след това
вълшебната си пръчка аз ще счупя
и скрия вдън земя, а своите книги
ще хвърля във морето, там, където
не може лот моряшки да измери
безкрайната му глъб!
Тържествена музика.
Влизат: Ариел; подир него Алонзо — правещ безумни жестове, — следван от Гонзало; след тях: Себастиан и Антонио — в същото състояние, — следвани от Адриан и Франциско. Всички влизат в кръга, очертан от Просперо, и се вкаменяват по вълшебство.
ПРОСПЕРО
С мелодия тържествена — лекарство
за буйстващите мисли — аз ще влея
спокойствие във мозъка ти, врящ
без полза в твоя череп. Стой на място
по силата на чара ми!… Гонзало,
почтени старче, друже благородни,
очите ми, съчувствайки на твоите,
се пълнят със приятелски сълзи!…
Вълшебството ми бързо се разсейва
и както утрината неусетно
измества мрака нощен, тъй във тях
събудените сетива разпръсват
кълбетата от пушек, помрачили
съзнанието им… О, мой Гонзало,
спасителю мой доблестни и верни
служителю на краля си, за всичко
ще бъдеш ти добре възнаграден!…
Жестоко ти, Алонзо, се отнесе
със мен и дъщеря ми, подпомаган
от своя брат… Това сега те мъчи,
Себастиан!… А ти, мой родни братко,
кръв родна моя, който приласка
тщеславието в себе си, прокудил
роднинство и човечност; ти, ти, който;
замисляше с тогова — и затуй,
Себастиан, ти двойно се терзаеш! —
кралеубийство мерзко — и на тебе,
макар и да си изверг, аз прощавам!…
Разсъдъкът във тях приижда вече
и приливът му скоро ще залее
все още калния и тинест бряг
на мозъците им; а ни един
не ме е зърнал и не би могъл
да ме познае кой съм. Ариел,
иди във пещерата и върни се
със шапката и шпагата ми! Искам
да смъкна таз одежда и пред тях