Такъв да би останал, но, уви
такъв ще си, дордето тук те има.
Затуй се своевременно готви
да победиш смъртта неотвратима.
На друг след теб ти своя образ дай,
и хубостта, която взел си в заем,
без срок ще е, и ти ще си без край
във своето потомство узнаваем.
Кой дом зарязва, ако би могъл
да го спаси от сигурна разруха,
когато вънка вие вихър зъл
и вред е мрак и мраз, и гибел глуха?
Баща си помниш. Сам баща стани,
та син ти да те помни в бъдни дни!
Гадател съм, но моята наука
планети и комети не следи
и не предсказва на едни сполука,
на други — неуспехи и беди.
Не мога да предричам ясно време
или, обратно — дъжд и вихър зъл,
ни от князете кой превес ще вземе,
по свода да предвидя бих могъл.
Но в твоя взор за мен по-ясно свети,
отколкото в небесния чертеж,
че истина и хубост ще са слети
във тоз, когото ти ще създадеш.
А иначе със твоя край вещая
на хубостта и истината края.
Когато гледам всяка твар зелена
как вехне, не оставяйки следи,
и как и ние — сенки върху сцена —
по заповед на тайнствени звезди —
като растения за кратка слава
към слънцето ствол пускаме висок,
и как след време помен не остава
от буйствата на младия ни сок,
пред толкова нетрайност младостта ти
аз повече от всякога ценя,
предчувствайки как Времето ще прати
във черна нощ на чара ти деня.
И в битка с ненаситната му жажда
стихът ми нова младост ти присажда.
Защо обаче сам не встъпиш в бой
с годините, към нас неумолими,
защо не ги сразиш по начин свой,
по-сигурен от бедните ми рими?
Към твоя цвят, тъй млад и свеж, с привет
девица не една обръща взори,
мечтаейки по-точно от портрет
в лехата си без грях да те повтори.
Така животът ще те обнови
по вечния закон на естеството
чрез чудо, за което са, уви,
безпомощни боите и перото.
Предал се, оцелей! Чрез мъжки плам
за бъдното извай лика си сам!
Че качества си имал толкоз много,
как утре ще докаже моят стих,
макар че половината, ей Богу,
от всички тях, знам, в него умъртвих?
Но дарба ако имах пък такава,
че да предам обноски, поглед, глас,
ще кажат всички: — Преувеличава.
Къде такива ангели сред нас! —
И тези мои листи пожълтели,
със твоя образ, възхваляван в тях,
ще бъдат като врели-некипели
на старец изкуфял, предмет на смях.
Виж, син ако създал си, ще те има
и в неговия лик, и в мойта рима.
Дали да те сравня със летен ден?
Ти по си мил от него, по-умерен.
Излива се и лете дъжд студен,
засенчва ни и лете облак черен.
Небесното око ту лее зной,
ту златният му лик се в облак скрива;
в природата творения безброй
тъй губят свойта хубост променлива.
А твойто лято студ не ще скове,
то няма да отмине бързотечно,
то вечно ще е в тези стихове,
създадени, за да живеят вечно.
Дорде око чете, уста шепти,
ще дишат те и в тях ще дишаш ти.
Сковавай, Време, тигровата паст
и плодната земя превръщай в камък,
лъва оставяй да ръмжи без власт,
и феникса151 — да гине в своя пламък;
със този свой летеж-водовъртеж
печал и смях редувай всекичасно,
върши злодейства, колкото си щеш,
освен едно, най-грозно и ужасно:
лика на моя мил със зъл резец
недей дълба, безжалостни тиране,
о, нека той за дивен образец
на бъдните човеци да остане.
Пък ако не, рушителю крилат,
стихът ми, знай, ще го опази млад!
вернуться
феникс (мит.) — Приказна птица, съществуваща „в един екземпляр“, която, щом бивала заплашена от смъртта, се самоизгаряла и възкръсвала от пепелта си.