В леглото подир труд или след път,
аз хвърлям на умората ярема,
но тялото отдъхва, а духът
в обратно направление поема.
И мислите се връщат у дома —
поклонници, във свойта вяра крепки —
и нощем в непрогледната тъма
държат открити морните ми клепки,
дорде ликът ти се яви пред мен,
макар въображаем, сладко ясен,
като брилянт във мрака окачен,
за да го стори не така ужасен.
Тъй, телом или духом, друже мой,
аз не намирам ден и нощ покой.
Но как да бъда радостен, кажи,
без капка сън, без миг почивка блага,
денят когато денем ми тежи,
нощта когато нощем му помага?
Макар да са врази един на друг,
те в сговор са. Той пълни ме с умора,
а тя ме пита: „Кой те прати тук,
далеч от своя мил, сред чужди хора?“
Аз моля него, спомняйки му как
ти слънцето заместваш в мрачно време
а нея — като казвам, че по мрак
могла би за звездица да те вземе.
Но с мъки всеки ден е зареден
и всяка нощ по-дълга е от ден!
Когато и бездушната Съдба,
и хората ме гледат с неприязън,
аз пълня свода с горестна молба
и питам го, защо съм тъй наказан,
и искам като тоз да съм богат
и като онзи хубав и прославен,
и виждам се лишен от благодат,
онеправдан, отхвърлен и забравен.
Но както съм готов да се меня,
за теб си спомням и това ми стига,
за да запея химни за деня
със радостния глас на чучулига.
Да, твойта обич дава ми криле
и смяна не желая със крале!
Когато мисълта ми през нощта
на съд повиква спомени далечни,
прежалените някога неща
пак къртят глъбините ми сърдечни.
И рукват пак сълзите ми на мъж
по гласове във мрака отзвучали,
и плащам пак заплащани веднъж
увреди, неустойки и печали,
и тъна във загубени дела,
нещастия, банкрути и фалити,
и уж си е скръбта ми отишла,
а сметките й, ей ги пак открити…
Но щом за теб си спомня, мили, ти
заплащаш ми провали и щети.
В гръдта ти бият множество сърца,
които считах от години спрели,
в лика ти виждам скъпите лица
на толкова приятели измрели!
Безчет сълзи на искрена любов
над гроба им аз лях тъй дълго време,
а те били във гроб укрити нов,
достоен любовта ми да приеме.
Ти този гроб си, ти си този склеп,
у теб, събрани, всички тях ги има,
и всички завещали са на теб
частта любов, на тях от мен дължима.
В сърце, в лице, ти всички тях си слял
и мене, с любовта ми, имаш цял!
А надживееш ли деня, във който
ще съм отвъд желания предел,
случайно срещнал две слова от мойто
перо на стихотворец неумел,
с напредъка словесен извини ги
и приеми ги за страстта във тях,
макар сред други автори и книги
наивни да изглеждат и за смях.
Кажи си: „Ако Музата на тоя
приятел мой бе жива между нас,
тя плод би дала по-добър с развоя
на живите от днешния Парнас153.
Харесвам тях за тяхното изкуство,
но старият по-искрен е по чувство!“
Аз дни съм виждал, слънцето когато
над билото подало бодър лик,
ливади и реки превръща в злато
с изкуство на небесен алхимик,
а след това, на облак позволило
да скрие в було образа му млад,
към запада отправя се унило,
оставяйки света ни в мрак и хлад.
Така и мойто слънчице сияйно
огря ме със топлик благословен,
но щастието беше краткотрайно —
ах, облак чер затули го за мен!…
И все таки духът ми не унива:
игрите на слънцата са такива!
вернуться
Парнас (мит.) — Планина в Гърция, обитавана според вярването от бога на изкуствата Аполон и от музите. Тук смисълът е: «сред днешните поети».